Аз, вещицата
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аз, вещицата». Краткое содержание книги:
„Aurora Consurgens“ е един от най-красивите текстове в алхимичната традиция, разсъждение върху изобразената като жена Мъдрост, както и анализ на химичната съвместимост на противоположните природни сили. Текстът в екземпляра на Матю бе почти идентичен с копията, които бях виждала в Цюрих, Глазгоу и Лондон. Но илюстрациите бяха доста по-различни.
Художничката Бурго Льо Ноар беше истинска майсторка в занаята си. Рисунките й бяха красиви и прецизни. Но талантът й не се изразяваше само в техническото й умение. Изображенията на жените показваха различна чувствителност. Мъдростта на Бурго беше изпълнена със сила, но от нея се излъчваше и мекота. На първата рисунка, където Мъдростта защитаваше с наметалото си въплъщенията на седемте метала, на лицето й бе изписана свирепа майчинска гордост.
Точно както ми бе казал Матю, имаше и две илюстрации, които не бяха включени в нито едно познато копие на „Aurora Consurgens“. И двете бяха в края и бяха посветени на алхимичното сливане на златото и среброто. Първата бе придружен с думи, изречени от женското начало и закодирани по алхимически. То често се изобразяваше като кралица, облечена в бяло и с бродирани луни по роклята, които показваха връзката й със среброто. Бурго бе нарисувала прекрасно, но и ужасяващо същество със сребристи змии вместо коса и лице, засенчено както слънцето засенчва луната. Прочетох придружаващия текст наум, като си превеждах от латински на английски.
Лунната кралица държеше звезда в протегнатата си ръка.
Устните ми произнасяха без глас думите, а илюстрацията на Бурго караше текста да оживее чрез изражението на Лунната кралица, в което се виждаше както гневът й, така и свенливата й гордост.
Втората уникална рисунка бе на следващата страница, при думите, произнесени от мъжкото начало, златния Слънчев крал. Косъмчетата на тила ми се изправиха, когато видях нарисувания от Бурго тежък каменен саркофаг с открехнат капак, под който се виждаше лежащото вътре златисто тяло. Очите на краля бяха умиротворено затворени и на лицето му бе изписана надежда, сякаш сънуваше освобождението си.
Пасажът ми напомни за амулета на Матю от Витания, миниатюрния сребърен ковчег на Лазар. Посегнах към Библията.
— Марко, 16, Псалм 56 и Второзаконие, 32, стих 40 — проряза тишината гласът на Матю. Беше като автомат за библейски справки.
— Как разбра какво чета? — Извърнах се, без да ставам от стола, за да го видя по-добре.
— Устните ти се движеха — обясни, без да откъсва поглед от монитора си, а пръстите му продължаваха да тракат по клавиатурата.
Стиснах устни и се върнах към текста. Авторът бе използвал всеки библейски откъс, който съответстваше на алхимичния разказ за смъртта и съзиданието, беше ги парафразирал и слял заедно. Придърпах Библията към себе си. Беше подвързана с черна кожа, златист кръст украсяваше корицата. Отворих на Евангелието на Марко и прегледах шестнайсета глава. Ето го, 16:3. „И говореха помежду си: кой ли ще ни отвали камъка от вратата гробни?“
— Намери ли го? — попита кротко Матю.
— Да.
— Добре.
Стаята отново притихна.
— А къде е стихът за утринната звезда? — Понякога езическото ми възпитание се оказваше сериозен професионален недостатък.
— „Откровение на Йоан Богослов“, глава 2, стих 28.
— Благодаря.
— За мен е удоволствие. — От бюрото му долетя сподавен смях. Наведох се над ръкописа и се направих, че не съм чула.