Аз, вещицата

— Матю, бъди внимателен с нея — предупреди го Изабо, когато се понесохме през залата.

— Няма да я счупя, маман — успокои я Матю, без да спира да танцува. Полагах неимоверни усилия да следвам стъпките му. Той ме водеше внимателно, поставил дясната си ръка на кръста ми.

Непрекъснато мислех къде стъпвам, за да улесня процеса, но това още повече влоши положението. Гърбът ми се стегна и Матю ме притисна по-силно към себе си.

— Отпусни се — промълви той в ухото ми. — Опитваш се да водиш. Задачата ти е да ме следваш.

— Не мога — прошепнах му в отговор и го стиснах толкова силно за рамото, сякаш от това зависеше животът ми.

Матю отново ме завъртя.

— Напротив, можеш. Затвори очи, престани да мислиш къде стъпваш и ме остави да свърша останалото.

В прегръдките му ми беше лесно да направя това, което ми казваше. Когато цветовете и формите на помещението спряха да се въртят около мен от всички посоки, аз се отпуснах и спрях да се тревожа, че може да се блъсна в нещо. Постепенно усетих насладата от движението на телата ни. Скоро спрях да мисля как се движа и се съсредоточих върху това, което ръцете и краката му ми подсказваха, че се кани да направи. Беше като плаване.

— Матю. — В гласа на Изабо имаше предупредителна нотка. — Le chatoiement.

— Знам — промърмори той. Мускулите на раменете ми се стегнаха. — Довери ми се — прошепна тихо в ухото ми. — Държа те.

Очите ми останаха плътно затворени и аз въздъхнах доволно. Продължихме да се въртим, вплетени един в друг. Матю внимателно ме пусна и ме завъртя, докато се отделих от него, след това ме придърпа обратно, докато гърбът ми се долепи плътно до гърдите му. Музиката спря.