Аз, вещицата

Мъжът се оттласна грациозно от дървото и тръгна към нас. Вече бях сигурна, че е вампир, заради неестествено бледата му кожа, огромните тъмни очи, подчертани от черното яке, черните джинси и ботушите. Не му пукаше кой го разпознава. Вълчето му изражение беше единственият недостатък на ангелското му лице със симетрични черти и тъмна коса, която падаше на къдрици над яката му. Беше по-дребен и по-слаб от Матю, но несъмнено излъчваше сила. От погледа му ме побиха ледени тръпки.

— Доменико — поздрави спокойно Матю, макар леко да повиши глас.

— Матю. — Очите на вампира бяха пълни с омраза.

— Не сме се виждали от години. — Матю говореше небрежно, сякаш внезапната поява на вампира не беше кой знае какво събитие.

Доменико се замисли.

— Кога беше последният път? Във Ферара? И двамата се биехме срещу папата, макар и по различни причини, доколкото си спомням. Опитвах се да спася Венеция. А ти се мъчеше да спасиш тамплиерите.

Матю кимна бавно, без да откъсва поглед от вампира.

— Като че ли си прав.

— И след това, приятелю, ти сякаш изчезна вдън земя. Имахме толкова общи приключения в младостта си: по море, в Светите земи. Венеция винаги е предлагала много забавления за вампир като теб, Матю. — Доменико поклати тъжно глава. Вампирът край портата наистина имаше много венециански вид, сякаш беше някаква греховна кръстоска между ангел и дявол. — Защо не ми дойде на гости, когато пътуваше от Франция до някое от другите ти любими места?

— Ако съм те обидил с нещо, Доменико, това е станало толкова отдавна, че едва ли има значение в момента.

— Може би, но едно не се е променило през всичките тези години. Край всяка криза винаги се навърта някой от семейство Дьо Клермон. — Обърна се към мен и лицето му придоби лакомо изражение. — А това сигурно е вещицата, за която съм слушал толкова много.

— Даяна, върни се в замъка — нареди ми строго Матю.

Опасността беше осезателна. Поколебах се, защото не исках да го оставям сам.

— Върви — повтори той и тонът му бе остър като меч.

Вампирът натрапник видя нещо през рамото ми и се усмихна.

Лъхна ме леден вятър и една студена твърда ръка хвана моята.

— Доменико — разнесе се мелодичният глас на Изабо. — Какво неочаквано посещение.

Той се поклони официално.

— Високоуважаема, радвам се да те видя в такова добро здраве. Как разбра, че съм тук?

— Помирисах те — отвърна презрително Изабо. — Идваш неканен в дома ми. Какво ли би казала майка ти, ако знаеше как се държиш?

— Ако беше жива, можеше да я попиташ — подметна Доменико със зле прикрита ожесточеност.

— Маман, заведи Даяна в замъка.

— Разбира се, Матю. Ще ви оставя двамата да си поговорите. — Изабо се обърна и ме повлече със себе си.

— Ще си тръгна по-бързо, ако ми позволиш да предам посланието си — предупреди Доменико. — Наложи ли се да се връщам, няма да съм сам. Днешното посещение е израз на почитта ми към теб, Изабо.