Аз, вещицата

— Gab es einen anderen Tod — промълви Изабо на сина си, когато той взе „Ди Велт“. Прегледа заглавията и изсумтя презрително.

— Къде? — попитах. Бяха открили още един обезкървен труп. Ако Изабо си мислеше, че ще ме изолира от разговора, като говори на немски, много грешеше.

— Мюнхен — отвърна Матю, забил нос в страницата. — Господи, защо някой не направи най-накрая нещо?

— Трябва да внимаваме какво си пожелаваме, сине — натърти Изабо. И рязко смени темата. — Как беше ездата, Даяна?

Матю погледна разтревожено към майка си над вестника.

— Беше прекрасна. Благодаря, че ми позволи да пояздя Ракаса — отвърнах. Седнах до Март и се постарах да погледна Изабо в очите, без да мигам.

— Прекалено своеволна е за моя вкус — сви устни тя и премести вниманието си към сина си, който навреме се усети и пак заби нос във вестника. — Фидат се управлява много по-лесно. Колкото повече остарявам, толкова повече ценя това качество в конете.

„И в синовете“, помислих си аз.

Март ми се усмихна окуражително, стана и се засуети край една странична масичка. Занесе голям бокал с вино на Изабо и по-малък на мен. Върна се до масичката и донесе още една чаша за Матю. Той помириса одобрително напитката.

— Благодаря, маман — каза и вдигна чашата си в нейна чест.

— Hein, не е кой знае какво — отвърна Изабо и отпи от виното.

— Не е, просто едно от любимите ми. Благодаря, че помниш. — Матю пое аромата на виното, преди да го изпие.

— Всички вампири ли обичат вино като вас? — попитах Матю, докато миришех тръпчивата течност. — Непрекъснато го пиете и изобщо не се напивате.

Той се усмихна широко.

— Повечето вампири го обичат още повече от нас. Колкото до напиването, семейството ни е известно с достойното си за възхищение въздържание, нали, маман?

Изабо изсумтя много неженствено.

— От време на време пийваме. С цялото уважение към виното, разбира се.

— Би трябвало да станеш дипломат, Изабо. Винаги си готова с бърз отговор, който не казва нищо — отбелязах аз.

Матю се засмя с глас.

— Dieu, не вярвах, че ще настъпи денят, в който някой ще нарече майка ми дипломатична. Не и с нейния остър език. Изабо винаги е била по-добра в дипломацията на меча.

Март се изкикоти в знак на съгласие.

И двете с Изабо изглеждахме възмутени, което го накара отново да се разсмее на глас.

Атмосферата на вечеря бе много по-топла от предната вечер. Матю седеше начело на масата, Изабо — от лявата му страна, а аз — от дясната. Март непрекъснато сновеше между кухнята, огнището и масата, посядаше от време на време, за да отпие от виното си и да даде своя малък принос към разговора.

Поднасяха се пълни с храна блюда — супа от диви гъби, пъдпъдъци, фини говежди филета. Удивлявах се на глас как някой, който вече не яде готвена храна, може да има такъв деликатен усет към подправките. Март се изчерви и усмихнато сгълча Матю, който се опита да разкаже истории за далеч по-пищните й кулинарни провали.