Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Значи е вярно. Тя е… той е…
На път към банята Оскар разгъна торбичката. Яж, пий и се радвай. Зад затворената врата се чуваше плискане. Ключалката беше останала на бяло — не беше заключено. Той леко почука.
— Ели…
— Да. Влез.
— Не, само… торбичката.
— Не чувам какво казваш. Влез.
— Не.
— Оскар…
— Оставям я тук!
Сложи торбичката пред вратата и избяга в хола. Извади плочата, сложи я на грамофона, включи го и премести иглата на третата песен, тя му беше любима.
Доста дълго интро, след това мекият глас на певеца зазвуча от тонколоните.
Ели влезе в хола. Беше се увила с кърпа, държеше в ръка торбичката с дрехите си. Сега лицето й беше чисто и мократа коса падаше на кичури по бузите, по шията й. Оскар скръсти ръце на гърдите си, застанал до грамофона, кимна й.
— Оскар…
— Да? — той намали звука, посочи с брадичка грамофона. — Смешно, а?
Ели поклати глава.
— Не, много е хубава. Харесва ми.
— Така ли?
— Да. Но ти… — Ели, изглежда, се канеше да каже още нещо, после промълви само едно „ами“ и разтвори кърпата, с която се беше увила. Тя падна в краката й и Ели остана гола на няколко крачки пред Оскар. Махна с ръка пред тънкото си телце и каза: — Да знаеш.
Кратък инструментален завършек и меко попукване от тонколоните, докато иглата се движеше към следващата песен. А Оскар гледаше Ели.
Малките зърна на гърдите й изглеждаха почти черни на бледата й кожа. Горната част на тялото й беше тънка, плоска. Само ребрата се очертаваха ясно на силната светлина на лампата. Кльощавите й ръце и крака изглеждаха неестествено дълги, като клони на младо дръвче, но с човешка кожа. Между краката… нямаше нищо. Нито цепнатина, нито пенис. Гладка кожа.
Оскар прокара ръка през косата си, захвана я на тила си. От устата му неволно се изплъзна глупавата думичка, която използваше майка му.
— Ама ти нямаш… чурка.
Ели наведе глава, погледна слабините си, сякаш това беше някакво откритие за нея. Започна следващата песен и Оскар не чу отговора й. Той дръпна лостчето, което вдигаше иглата от плочата.
— Какво каза?
— Казах, че имах.
— Къде е тогава?
Ели се разсмя и Оскар осъзна как бе прозвучал въпросът му, изчерви се. Ели махна с ръце и изду устни.
— Забравих я в метрото.
— Уф, че си зле!
Без да я погледне, мина покрай нея и отиде в банята да провери дали няма някакви следи.
Топлата пара още не беше се разпръснала, огледалото беше запотено. Ваната си беше бяла както винаги, само покрай ръба имаше бледожълта ивица, която никога не се измиваше. Мивката — чиста.
Не се е къпала.
Влязла е в банята само привидно, наужким. Но не: сапунът. Вдигна го. По сапуна имаше бледи розови ивици, а във вдлъбнатинката под него, в насъбралата се вода, плуваше нещо подобно на попова лъжичка, да: живо. Той подскочи, когато то изведнъж започна да… плува — да се движи, да мърда опашка, приплъзна се надолу към мивката, спря на ръба на отвора. Там обаче остана неподвижно, не, май не беше живо. Той пусна чешмата и го плисна, за да изтече в канала, изплакна сапуна и изми мястото му. После взе хавлията си от закачалката, върна се в хола и я подаде на Ели, която все още стоеше гола насред стаята и гледаше наоколо.
— Благодаря. Кога си идва майка ти?
— След два-три часа. — Оскар вдигна торбичката с дрехите й. — Да ги хвърля ли?
Ели навлече хавлията, завърза колана.
— Не. После ще ги взема. — Докосна рамото на Оскар: — Ей! Нали разбираш, че не съм момиче, че не…
Оскар отстъпи назад.
— Какво искаш сега! Естествено, че знам. Нали ми каза.