Небесносини грехове
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Серия: Anita Blake #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Небесносини грехове». Краткое содержание книги:
- Говорй ми, Брейк - каза тя.
Реших да споделя половината истина, което бе по-добре от нищо.
- Размишлявах, че има един тип политика, в която участвам.
- И той е...?
- Вампири. Свързана съм тясно с Господаря на града на Сейнт Луис. Не смятам, че Хайнрих съзнателно ще работи за вампири, но е възможно да не е наясно. Повечето хора ползват посредници при тази работа, така че никой никога не вижда лица.
- Защо някакъв вампир ще иска да те убие само защото излизаш с Господаря на града?
Свих рамене.
- Последният път, когато някой се опита да ме убие, беше горе-долу поради тази причина.
Мислеха, че това ще отслаби... Господаря, ще наруши концентрацията му. Тя се наведе през ръба на бюрото си, а ръцете й бяха скръстени върху корема.
- Наистина ли мислиш, че това е причината?
Намръщих се и поклатих глава.
- Не знам. Не смятам така, но това е единствената политика, за която се сещам.
- Ще сложа бележка в досието, ще предам нагоре по йерархията - изрече тя.
- Можем да ти предложим полицейска закрила.
- Имате допълнителен бюджет за това?
Тя се усмихна, но не изглеждаше щастлива.
- В досието на Хайнрих пише „терорист". Повярвай ми, точно сега, с думата с „т" на хоризонта, бих могла да организирам тежката артилерия.
- Или трябва да се каже мъжката артилерия? - се почудих с безизразно лице, докато я гледах директно в очите.
Тя изсумтя.
- О, моля те, не съм чак толкова политически коректна, а не смятам, че ти също си такава.
- Съжалявам, не можах да устоя.
- Освен това си работила достатъчно дълго с полицията, за да си наясно, че обикновено става въпрос за мъжка артилерия.
- Прекалено вярно - съгласих се.
- Какво ще кажеш за полицейски ескорт или някакво наблюдение?
- Нека да помисля - обещах.
Тя се отблъсна от бюрото си. Не че се извисяваше над мен, но беше висока.
- Защо не ни позволяваш да те предпазим, госпожице Блейк?
- Мога ли да получа копие от доклада?
Тя се усмихна, но усмивката не изглеждаше приятно.
- Подай молба по каналния ред, сигурна съм, че ще получиш такова след ден или два.
- Не мога ли просто да го копирам?
- Не - отказа тя.
- Защо не?
- Защото не приемаш полицейската закрила, което означава, че криеш нещо.
- Може би, но ако ми дадеш копия от снимките, може да ги идентифицирам.
- Как?
Свих рамене.
- Имам някои връзки.
- Според теб, връзките ти разполагат с по-добри сведения от правителството?
- Нека да кажем, че съм наясно с мотивите и приоритетите на връзките ми.
Не мога да кажа същото за всеки отрасъл на правителството ми.
Загледахме се една в друга в продължение на няколко удара на сърцето.
- Няма да се опитвам да споря по този въпрос с теб.
- Добре, сега мога ли да получа копие поне на снимките?
- Не. - И това звучеше окончателно.
- Държиш се детински - заявих.
Тя се усмихна, но това беше повече като оголване на зъбите, приятелско изръмжаване.
- А ти криеш нещо. Ако това се обърне срещу нас и прецака разследването, ще поискам значката ти.
Почудих се дали да не отвърна с „опитай и да видим колко далеч ще успееш да стигнеш", но си замълчах. Имах значка от скоро и не бях сигурна какво можех да загубя и какво - не.
Вероятно не трябваше да се вглеждам в такива подробности.
- Не знам достатъчно относно причината, поради която Хайнрих ме следи, за да крия каквото и да било, О'Брайън .
- Така твърдиш ти.
Въздъхнах и се изправих.
- Хубаво.
- Приятен ден, Блейк. Говорй с връзките си и виж докъде ще доведе това. Аз ще се придържам към правителството и Интерпол. - Тя присви рамене преувеличено. - Наречи ме старомодна.
- Както решиш - казах.
- Просто си тръгвай - изрече тя.
Тръгнах си.
38
Отворих вратата на джипа и чух телефона си да звъни. Продължавах да го оставям в колата, забравяйки че го имам. Плъзнах се по топлата тапицерия, ровейки под седалките за телефона, още докато затварях вратата. Да, по-хладно щеше да е ако оставя вратата отворена, но не исках краката ми да стърчат на открито, докато аз самата лежах върху седалката. Нормална момичешка параноя, не защото ме преследваха. Най-после изкопах телефона на четвъртото и последно позвъняване преди да мине на гласова поща.
- Да, аз съм, какво? - звучах грубо и задъхано, но поне вдигнах.
- Ma petite? - Жан-Клод накара думите да звучат почти въпросително, сякаш не беше 100 % сигурен, че точно аз бях вдигнала.
Въпреки лоста за скоростите забит в корема ми и пренагрятата кожа под ръцете ми, пак се почувствах по-добре. По-добре, защото чувах гласа му, по-добре, защото той се беше обадил пръв. Не можеше да ми е толкова ядосан, ако се обаждаше пръв.