Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

— Ето че вече знаеш — рече накрая — през какво съм преминал.

Миердан зарови лице в шепите си и изхлипа.

— Те ме оставиха жив — заговори, — смятаха, че мога да им бъда полезен. И аз се преструвах.

— Полезен за какво?

— Аз зная защо драките се роят.

Джек се облегна назад и се подпря на стената. Ръката все още го болеше на няколко места.

— Аз също. При тях това е някаква масова истерия с цел да се запази потомството. Известно е, че те са в териториално съперничество с един стар техен враг, който ги изтиква към нас.

— Не е само това — рече Миердан многозначително. — Трикатада е последната и единствената плодовита женска. — Млъкна и се наведе напред. — Джек? Какво ти става — да не ти е лошо?

Джек се освободи от ръката му.

— Да не искаш да кажеш — попита, — че всички пясъчни планети са били заселени от една-единствена кралица?

— Да. Можеш да си представиш колко са отчаяни. Боят се, че тя никога няма да създаде фертилно потомство. Оттам и тази истерия, това трескаво размножаване с надеждата, че от някое яйце може да се излюпи следващата кралица, или — което е още по-рядко — крал. Но на нея не й остава много време и ако не се справи, драките постепенно ще измрат.

— Миердан, сигурен ли си?

Той сви рамене.

— Бях й акушер в продължение на двайсет години.

Миердан би могъл да убие кралицата и да сложи край на Дракската лига. Джек стисна устни, за да не го каже на глас. Старецът не беше убиец. Джек нямаше право да съди действията му.

— Значи можем да спрем пясъка — прошепна той.

— Какво?

— Знаеш за какво говоря. Можем да използваме този факт, за да спрем Пясъчните войни.

— Невъзможно — поклати глава Миердан. — Тя няма да се съгласи. Това е инстинкт, по-силен от всичко друго. Същото важи и за останалите драки. Ще продължават да се роят, докато се появи фертилно яйце.

— Драките имат ли ДНК?

— Не. Доколкото бях в състояние да установя с примитивните инструменти, с които разполагах.

— Обмисли внимателно всичко и пак ще поговорим — рече му Джек.

— Разбира се — кимна Миердан. — Мога да свидетелствам за истинския характер на съюза между драките и Пепус и да разкажа това, което казах на теб. Със Стауб вече го обсъдихме. — Старецът се надигна. — Май те изморих. Ще намина по-късно. — До вратата на стаята спря и се обърна. — И ти благодаря.

Джек се усмихна. Старецът отвори вратата и излезе, куцукайки, навън. Джек се отпусна на леглото. Надеждата, която му бе дал Миердан, го подтикваше да се пресегне и да улови някого за ръката. Тя правеше самотата му далеч по-поносима. Беше изгубил бойния си костюм. Какво беше без него? Чувстваше се по-уморен, отколкото когато и да било. Джек извърна лице към стената и заспа.