Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

Погледна часовника си. До края на определеното за атака време оставаха само петнайсет минути. След това „ноктите“ щяха да се спуснат, за да приберат оцелелите. Или щеше да е с тях, или не.

Един драк се изправи пред него, потраквайки яростно с хитиновите си плочи. Червеникавите му очи проблясваха кръвожадно. Беше твърде близо, за да стреля в него, Джек можеше да пострада от разсейките. Чудовището скочи и улови Джек за китките. Вместо да му се противопостави, Джек се поддаде на движението и дракът изгуби равновесие. Полетя напред и Джек го изрита в корема. Насекомото се претърколи и разтвори ядно челюсти. Джек използва момента да хвърли една граната вътре. Дракът започна да се гърчи и дави. Джек скочи настрани. Взривът бе истинско избавление от мъките.

Провери колана с мунициите. Оставаха му още пет гранати. Докато прескачаше оградата, отново зърна ярките отблясъци на огнепръскачките. Гнездото се бе разтворило като спукана диня. Отвътре излизаха хора и драки.

Джек спря и преглътна. Един клон изпращя зад него и като се извърна, видя трима от нещастниците.

— Махайте се оттук! — кресна им Джек. — Хайде, бягайте!

Двамата мъже побягнаха, но жената остана на мястото си, втренчена в него. Макар че беше млада, гърдите й бяха сбръчкани и увиснали до пъпа. Виждаха се белези върху голия й скалп. Може би някога е била красива. Дори интелигентна.

Той взе шепа пръст и я хвърли по нея. Пръстта остави червени следи по тялото й, но това бе единственият начин да я прогони. Жената последва останалите.

Едва сега Джек забеляза невисоко, полуизсъхнало плодно дръвче. Вероятно тримата се бяха сгушили около него. Сигурно затова не искаха да си тръгнат. Той се приближи, пресегна се и откъсна един от плодовете. Беше му непознат и остави лепкава субстанция по пръстите му, след като го хвърли.

Плодът се претърколи на земята и изчезна във високата трева. Джек се озърна в коя посока да продължи, когато един нисък глас просъска наблизо:

— Върви си. Сега не ми се играе.

Човешки глас, изпълнен с отчаяние. При това с централнодоминионски акцент. Джек замръзна. Гласът сякаш идеше изпод земята. Той се приближи към мястото, откъдето се чуваше, мислейки си, че всяка дупка в земята има втори изход — или вход. Разтвори тревата на мястото, където бе хвърлил плода.

— По дяволите, не искам да си играя!

Тревите се разлюляха и от земята се подаде непознат белокос мъж. Той спря, забелязал Джек, и втренчи поглед в него. Изведнъж от очите му рукнаха сълзи.

— О, Боже! — възкликна. — Божичко! Върнахте се.