Машина за знамения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Мечът на истината #12
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-716-9
- Переводчик: Невена Дишлиева-Кръстева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Машина за знамения». Краткое содержание книги:
В Народния дворец в Д'Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д'Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, машината започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно…
Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа.
Коя е тя? Кой говори чрез нея?
Hannis Arc, working on the tapestry of lines linking constellations of elements that constituted the language of Creation recorded on the ancient Cerulean scroll spread out among the clutter on his desk, was not surprised to see the seven etherial forms billow into the room like acrid smoke driven on a breath of bitter breeze. Like an otherworldly collection of spectral shapes seemingly carried on random eddies of air, they wandered in a loose clutch among the still and silent mounted bears and beasts rising up on their stands, the small forest of stone pedestals holding massive books of recorded prophecy, and the evenly spaced display cases of oddities, their glass reflecting the firelight from the massive hearth at the side of the room.
Since the seven rarely used doors, the shutters on the windows down on the ground level several stories below stood open as a fearless show of invitation. Though they frequently chose to use windows, they didn’t actually need the windows any more than they needed the doors. They could seep through any opening, any crack, like vapor rising in the early morning from the stretches of stagnant water that lay in dark swaths through the peat barrens.
The open shutters were meant to be a declaration for all to see, including the seven, that Hannis Arc feared nothing.
Извъртя се, за да затвори вратата, но кучетата вече бяха излезли. Видя още един балкон от същата страна на сградата. Беше на около два метра от нейния и прескачането изглеждаше доста трудно.
Нямаше време да му мисли, нито имаше друг избор. Стъпи върху парапета и се оттласна към съседния балкон. Зад нея щракнаха челюсти, които едва не я захапаха за глезена.
Успя да стъпи на парапета, но се подхлъзна и се просна на пода. Като вдигна поглед, откри, че на другия край на балкона имаше тясно стълбище към земята. Огледа се и видя, че едно от кучетата беше стъпило с предните си лапи на парапета на нейния балкон и я търсеше с поглед.
Отново се концентрира върху стълбището. Явно така се бяха качили в спалнята й. Бяха изкачили стълбите и после бяха прескочили оттук на балкона към стаята й.
Забеляза, че кучетата отстъпват назад, за да се засилят и да прескочат при нея. Нямаше време да спре и да помисли. Действаше панически, скочи и се затича към стълбите.
Прескачаше по три стъпала надолу, когато първото куче успя да прескочи. Задъхана, неистово бягаше надолу по стълбището, хвана с една ръка ръба на перилата и се прехвърли през стълбището на долната площадка.
Метна бърз поглед назад, като си помисли, че може да използва раницата си, за да ги разгони, ако бяха прекалено близо. Когато видя как на косъм от нея щракнаха челюсти, прецени, че тактиката с раницата няма да сработи. Бягаше все по-бързо надолу по стъпалата, превърташе се при всеки завой и се премяташе по-ниско.
Кучетата трудно вземаха тези завои, те се хлъзгаха и драскаха по каменното стълбище, а това ги забави. Калан успя да спечели преднина. Не беше успокоителна преднина, но поне се отдалечи малко от зъбите.
Главата толкова я болеше, че си мислеше как просто в един момент ще припадне и ще я докопат.
Не беше забравила предсказанието на жената, убила децата си — същата, която Калан докосна със силата си. Предсказанието беше, че ще я нападнат остри зъби и ще я разкъсат.
Калан бягаше с всички сили.
Но колкото и да бягаше, беше наясно, че е на предела на силите си. Усещаше как силата й се стопява. Беше толкова изтощена, че можеше да падне, както тичаше в глухата нощ. Зад нея наближаваха хрътките, наваксваха скоростта. Нямаше друг избор, освен да продължи да бяга.
Бушуващата болка в главата й едва не я надви. Знаеше, че няма да може да продължи още дълго и хрътките ще я хванат.
Спомни си ужасяващата гледка на Катрин, разкъсана от неизвестни животни. Калан беше напълно сигурна, че вече знае какво бе убило бременната кралица.
Същото, което бе убило Катрин и нероденото й дете, сега беше по петите на Калан. Нямаше съмнение, че ако тези зверове я хванат, щяха да я разкъсат точно както бяха разкъсали Катрин. Тази картина и споменът ускориха краката й.
Единственият й шанс беше да бяга. Но дори да не беше толкова близо до края на силите си, кучетата бяха по-бързи от нея. Те просто топяха преднината, която беше спечелила при стълбището. И което беше по-лошо, първоначалният ужас, който й бе дал тласък и стимул, вече не действаше. Беше близо до премалата.
Трябваше да направи нещо.
Калан видя в тъмнината пред себе си каруца, която се отдалечаваше.
Коригира леко посоката и се затича със сетни сили към нея. Не й достигаше въздух, но знаеше, че дори да се забави само секунда, хрътките ще впият зъби в нея и това ще е краят й — толкова близо бяха.
Почти изписка от радост, когато достигна каруцата, но нямаше нито глас, нито дъх, за да го направи наистина. Прецени крачките си и скочи на желязната ос отзад.
Докато кучетата се мятаха напред и се опитваха да я захапят за краката, се издърпа по-нагоре, напрегна се до краен предел и с последен напън успя да се прехвърли вътре в каруцата.
При падането си удари главата в нещо невероятно твърдо. Болката беше пронизваща.
Светът наоколо причерня.
Шестдесет и осма глава
БЕШЕ ВЕЧЕ СРЕДНОЩ, когато Ричард най-накрая слезе по спираловидното стълбище в стаята с Регула. Пътят от крилото за гости до Градината на живота бе дълъг. Комплексът на Двореца се бе разраснал до град и понякога му се струваше, че половината от времето му отива да го кръстосва.
Скръцна със зъби от яд при вида на машината. Беше му писнало от това знаменията да се оказват в дъното на всички убийства напоследък. А сега машината предричаше, че хрътките ще му отнемат Калан.
Той не можеше да се отърве от спомена за начина, по който хрътките бяха отнели Катрин от съпруга й. От мисълта, че това можеше да се случи на Калан, погледът му се наливаше с кръв.