Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
Многокракото чудовище подскачаше и се въртеше, въртеше се невероятно бързо, размахваше крайници и щракаше с големите си щипки. А около него още по-бързо, толкова бързо, че чак се размазваше пред погледа, танцуваше човек. Въоръжен с два меча.
Пред очите на вцепенената от страх Нимуе във въздуха излетя първо един, после втори, после трети отсечен крак. Ударите от мечовете се посипаха върху плоското туловище, от което рукнаха потоци от зелена слуз. Чудовището се съпротивляваше и нападаше, а накрая с един скок се хвърли към гората, за да избяга. Но не успя да стигне далеч. Човекът с мечовете го догони, настъпи го с крак и със замах го прикова към земята едновременно с двете остриета. Тварта дълго би по земята с крайници и накрая замря.
Нимуе притисна ръце към гърдите си в опит да успокои разтупканото си сърце. Видя как спасителят ѝ се навежда над убитото чудовище и с ножа си изрязва нещо от бронята му. Как избърсва остриетата на мечовете и ги прибира в ножниците, привързани към гърба му.
— Всичко наред ли е?
Нимуе осъзна с известно закъснение, че питат нея. Но тя не успя нито да отговори, нито да се измъкне от леската. Спасителят ѝ не бързаше да я вади от храста, така че ѝ се наложи да се освободи сама. Краката ѝ трепереха така, че едва стоеше на тях. Сухотата в устата ѝ не изчезваше.
— Лоша идея е да минаваш сама през гората — каза спасителят ѝ, като се приближи.
Той свали качулката си и снежнобялата му коса засия в горския полумрак. Нимуе едва не се разкрещя, неволно притисна юмрук към устата си. „Това е невъзможно — помисли си тя, — абсолютно невъзможно. Сигурно сънувам.“
— Но сега — продължи белокосият, като оглеждаше почернялата и покрита с петна плочка в ръката си, — сега оттук вече може да се преминава спокойно. И какво имаме тук? IDR UL Ex IX 0008 BETA. Ха! Точно ти ми липсваше в сметката, осмицо. Но сега вече е закрита. Как се чувстваш, момиче? Ох, извинявай. В устата ти е сухо, нали? Езикът ти е като дървен? Знам, знам. Ето, пийни..
Тя пое с треперещи ръце подадената ѝ манерка.
— Накъде отиваш?
— В Д… До… До…
— До?
— … Дориан. Какво беше това? Онова… там?
— Произведение на изкуството. Шедьовър номер осем. Всъщност няма значение какво е било. Важното е, че вече го няма. А ти коя си? Къде отиваш?
Тя кимна с глава, преглътна. И се реши. Сама се изненада от куража си.
— Аз… Аз съм Нимуе верх Вледир ап Гвин. От Дориан отивам в Анхор, а оттам в Горс Велен. В Аретуза, училището за магьосници на остров Танед.
— Охо. А откъде идваш?
— От село Вирва. През Гуадо, Сибел, Бруге, Кастерфурт…
— Познавам този маршрут — прекъсна я той. — Обходила си едва ли не половината свят, Нимуе, дъще на Вледир. В Аретуза би трябвало да ти го зачетат като точки за приемния изпит. Но е по-вероятно да не го направят. Амбициозна цел си си поставила, девойко от село Вирва. Много амбициозна. Ела с мен.
— Добри… — Нимуе все още движеше неуверено краката си. — Добри господине…
— Да?
— Благодаря, че ме спаси.
— Ти също заслужаваш благодарност. От много дни търся наоколо някой като теб. Онези, които преминаваха преди, се движеха на големи групи, шумно и с оръжие, такива нашият шедьовър номер осем не се осмеляваше да напада, не си подаваше носа от скривалището си. Ти го примами оттам. Дори от голямо разстояние е способен да разпознае лесната плячка. Някой, който върви сам. И не е голям. Не се обиждай.
Краят на гората се оказа точно зад ъгъла. Малко по-нататък, до самотна група дървета, чакаше конят на белокосия. Дореста кобила.
— До Дориан — рече той — оттук са около четиридесет мили. За теб три дни път. Три и половина, ако се смята остатъкът от днешния ден. Знаеше ли го?
Нимуе почувства внезапна еуфория, която отми вцепенението и другите последствия от преживения ужас. „Това е сън — помисли си тя. — Като че ли сънувам. Защото това не може да се случва наяве.“
— Какво ти става? Добре ли се чувстваш?
Нимуе събра кураж.
— Тази кобила… — От вълнение тя трудно произнасяше думите. — Тази кобила се казва Плотка. Защото така наричат твоя кон. Защото ти си Гералт от Ривия. Вещерът Гералт от Ривия.
Той я гледа дълго. Мълчаливо. Нимуе също мълчеше, забила поглед в земята.
— Коя година сме сега?
— Хиляда триста… — Тя вдигна изумен поглед. — Хиляда триста седемдесет и трета след Възраждането.
— Ако е така — белокосият избърса лице с облечената си в ръкавица ръка, — значи Гералт от Ривия отдавна не е сред живите. Той е умрял преди сто и пет години. Но аз си мисля, че щеше да се радва, ако… Щеше да се радва, ако след всичките тези сто и пет години хората продължават да го помнят. Че помнят кой е бил. Ха, помнят даже името на коня му. Да, мисля, че щеше да се радва… Ако можеше да разбере за това. Да вървим. Ще те съпроводя.