Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
READ-E-BOOK » Фэнтези » Сезонът на бурите
Сезонът на бурите - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Сезонът на бурите

Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:

„Сезонът на бурите“ излиза за пръв път на български език. Това не е предистория, нито продължение на поредицата, а напълно самостоятелен роман.
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
1 ... 124 125 126 127 128 129 130 131 132 133
Перейти на страницу:

Лютичето приседна върху една рухнала колона, тикна шапката си назад, на тила, сложи крак връз крак, настрои лютнята.

Свещта примигва, пламъкът угасва,

докосва ни повей на вятър студен…

И наистина повя вятър, внезапен и силен. Лютичето спря да свири. И шумно въздъхна.

Вещерът се обърна.

Тя стоеше на края на алеята, между разбития пиедестал на неразпознаваема статуя и оплетените храсти на изсъхнал дрян. Висока, с прилепнала рокля. Със сивкави петна по главата, характерни по-скоро за корсак, отколкото за сребърна лисица. С остри уши и удължена муцуна.

Гералт не помръдна.

— Обещах ти, че ще дойда. — В лисичата паст проблеснаха редици от остри зъби. — Някой ден. Този ден настана.

Гералт не помръдваше. На гърба си чувстваше познатата тежест на двата си меча, тежест, която му беше липсвала цял месец. Която обикновено му даваше спокойствие и увереност. Сега, в този момент, тежестта си беше само тежест.

— Дойдох… — Зъбите на агуарата проблеснаха. — Сама не знам защо дойдох. Може би, за да се сбогувам. Може би, за да ѝ позволя да се сбогува с теб.

Иззад лисицата се появи слабичка девойка с тънка рокличка. Бледото ѝ и неестествено неподвижно лице все още беше наполовина човешко. Но може би вече повече лисиче, отколкото човешко. Промените се извършваха бързо.

Вещерът поклати глава.

— Ти си я излекувала… съживила си я? Не, това е невъзможно. Значи, тя е била жива там, на кораба. Жива. Престорила се е на мъртва.

Агуарата гръмко залая. На Гералт му отне време, за да осъзнае, че това е смях. Че лисицата се смее.

— Някога ние можехме много неща. Илюзии за вълшебни острови, танцуващи в небето дракони, фалшиви огромни армии, приближаващи се към градските стени… Някога, отдавна. Сега светът се е променил, способностите ни намаляха… и ние се смалихме. Вече сме повече лисици, отколкото агуари. Но все пак дори най-малката, най-младата лисица е способна да излъже с илюзия вашите примитивни човешки сетива.

— За пръв път в живота си — каза той след малко — се радвам, че са ме излъгали.

— Не е вярно, че проваляш всичко. А за награда можеш да докоснеш лицето ми.

Той се изкашля, гледайки острите зъби.

— Хмм…

— Илюзиите са това, за което мислиш. От което се боиш. И за което мечтаеш.

— Какво?

Лисицата тихо изджафка. И се промени.

Тъмни, теменужени очи, пламтящи върху бледо триъгълно лице. Къдрици с цвят на гарванови крила, разрошени като в буря, падащи на каскада върху раменете, бляскави, отразяващи светлината като паунови пера, извиващи се като вълни при всяко движение. Устни, чудесно тесни и бледи под червилото. На шията — черна кадифена лента с обсидианова звезда, искряща и отразяваща наоколо хиляди отблясъци.

Йенефер се усмихна. Вещерът докосна бузата ѝ.

И тогава сухият дрян разцъфна.

А после подухна вятър, разнесе се трясък. Светът изчезна зад завеса от бели цветчета.

— Илюзия — чу Гералт гласа на агуарата. — Всичко е илюзия.

* * *

Лютичето беше спрял да пее. Но не бе оставил лютнята. Седеше върху къс от повалена колона. Гледаше небето.

Гералт седна до него. Той размишляваше за разни неща. Подреждаше в главата си разни неща. По-точно се опитваше да ги подреди. Съставяше планове. В по-голямата си част напълно нереални. Обещаваше си разни неща. Силно се съмняваше, че ще може да изпълни някое от обещанията си.

— А ти — рече изведнъж Лютичето — никога не хвалиш баладите ми. Колко само съм съчинил и изпял пред теб. А ти нито веднъж не ми каза: „Това беше хубаво. Искам да ми го изсвириш още веднъж“. Никога не си казвал такова нещо.

— Съгласен съм. Никога не съм казвал, че искам. Знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото не съм искал.

— Толкова голяма жертва ли е това? — не се предаваше бардът. — Толкова ли е трудно? Кажи: „Изсвири това още веднъж, Лютиче. Изсвири „Как времето тече“.

— Изсвири това още веднъж, Лютиче. Изсвири „Как времето тече“.

— Каза го напълно неискрено.

— И какво от това? Нали и без това ще я изсвириш?

— И още как!

Свещта примигва, пламъкът угасва,

докосва ни повей на вятър студен…

И минават дните

и времето тече

тихо и незабележимо.

Щом си с мен, то нещо ни събира,

дори и да не е идеално всичко.

И минават дните

и времето тече

1 ... 124 125 126 127 128 129 130 131 132 133
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)