Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
Лютичето приседна върху една рухнала колона, тикна шапката си назад, на тила, сложи крак връз крак, настрои лютнята.
Свещта примигва, пламъкът угасва,
докосва ни повей на вятър студен…
И наистина повя вятър, внезапен и силен. Лютичето спря да свири. И шумно въздъхна.
Вещерът се обърна.
Тя стоеше на края на алеята, между разбития пиедестал на неразпознаваема статуя и оплетените храсти на изсъхнал дрян. Висока, с прилепнала рокля. Със сивкави петна по главата, характерни по-скоро за корсак, отколкото за сребърна лисица. С остри уши и удължена муцуна.
Гералт не помръдна.
— Обещах ти, че ще дойда. — В лисичата паст проблеснаха редици от остри зъби. — Някой ден. Този ден настана.
Гералт не помръдваше. На гърба си чувстваше познатата тежест на двата си меча, тежест, която му беше липсвала цял месец. Която обикновено му даваше спокойствие и увереност. Сега, в този момент, тежестта си беше само тежест.
— Дойдох… — Зъбите на агуарата проблеснаха. — Сама не знам защо дойдох. Може би, за да се сбогувам. Може би, за да ѝ позволя да се сбогува с теб.
Иззад лисицата се появи слабичка девойка с тънка рокличка. Бледото ѝ и неестествено неподвижно лице все още беше наполовина човешко. Но може би вече повече лисиче, отколкото човешко. Промените се извършваха бързо.
Вещерът поклати глава.
— Ти си я излекувала… съживила си я? Не, това е невъзможно. Значи, тя е била жива там, на кораба. Жива. Престорила се е на мъртва.
Агуарата гръмко залая. На Гералт му отне време, за да осъзнае, че това е смях. Че лисицата се смее.
— Някога ние можехме много неща. Илюзии за вълшебни острови, танцуващи в небето дракони, фалшиви огромни армии, приближаващи се към градските стени… Някога, отдавна. Сега светът се е променил, способностите ни намаляха… и ние се смалихме. Вече сме повече лисици, отколкото агуари. Но все пак дори най-малката, най-младата лисица е способна да излъже с илюзия вашите примитивни човешки сетива.
— За пръв път в живота си — каза той след малко — се радвам, че са ме излъгали.
— Не е вярно, че проваляш всичко. А за награда можеш да докоснеш лицето ми.
Той се изкашля, гледайки острите зъби.
— Хмм…
— Илюзиите са това, за което мислиш. От което се боиш. И за което мечтаеш.
— Какво?
Лисицата тихо изджафка. И се промени.
Тъмни, теменужени очи, пламтящи върху бледо триъгълно лице. Къдрици с цвят на гарванови крила, разрошени като в буря, падащи на каскада върху раменете, бляскави, отразяващи светлината като паунови пера, извиващи се като вълни при всяко движение. Устни, чудесно тесни и бледи под червилото. На шията — черна кадифена лента с обсидианова звезда, искряща и отразяваща наоколо хиляди отблясъци.
Йенефер се усмихна. Вещерът докосна бузата ѝ.
И тогава сухият дрян разцъфна.
А после подухна вятър, разнесе се трясък. Светът изчезна зад завеса от бели цветчета.
— Илюзия — чу Гералт гласа на агуарата. — Всичко е илюзия.
Лютичето беше спрял да пее. Но не бе оставил лютнята. Седеше върху къс от повалена колона. Гледаше небето.
Гералт седна до него. Той размишляваше за разни неща. Подреждаше в главата си разни неща. По-точно се опитваше да ги подреди. Съставяше планове. В по-голямата си част напълно нереални. Обещаваше си разни неща. Силно се съмняваше, че ще може да изпълни някое от обещанията си.
— А ти — рече изведнъж Лютичето — никога не хвалиш баладите ми. Колко само съм съчинил и изпял пред теб. А ти нито веднъж не ми каза: „Това беше хубаво. Искам да ми го изсвириш още веднъж“. Никога не си казвал такова нещо.
— Съгласен съм. Никога не съм казвал, че искам. Знаеш ли защо?
— Защо?
— Защото не съм искал.
— Толкова голяма жертва ли е това? — не се предаваше бардът. — Толкова ли е трудно? Кажи: „Изсвири това още веднъж, Лютиче. Изсвири „Как времето тече“.
— Изсвири това още веднъж, Лютиче. Изсвири „Как времето тече“.
— Каза го напълно неискрено.
— И какво от това? Нали и без това ще я изсвириш?
— И още как!
Свещта примигва, пламъкът угасва,
докосва ни повей на вятър студен…
И минават дните
и времето тече
тихо и незабележимо.
Щом си с мен, то нещо ни събира,
дори и да не е идеално всичко.
И минават дните
и времето тече