Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
— Не мога. Не сега. По пътя, Лютиче.
— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? Напълно?
— Не. Не напълно. Нито дума повече, не ми се говори сега за това. Да тръгваме.
Лютичето въздъхна. Подкара скопеца. Огледа се и отново въздъхна. Той беше поет.
Затова имаше право да въздъхва, когато си поиска.
Странноприемницата „Тайна и шепот“ изглеждаше доста красиво на фона на зората, в мъгливото предутринно сияние. Приличаше на заобиколен от слез и оплетен от поветица и бръшлян замък на феи, горски храм на тайната любов. Поетът се замисли.
Той въздъхна, прозина се, загърна се с наметалото си и пришпори коня. След малко размислите останаха зад гърба му. Гералт вече едва се различаваше в мъглата.
Вещерът яздеше бързо. И не поглеждаше назад.
— Моля, ето вино. — Стопанинът сложи на масата фаянсова кана. — Ябълково от Ривия, както искахте. И жена ми се интересува как намирате свинското.
— Намираме го сред кашата — отвърна Лютичето. — От време на време. Не толкова често, колкото ни се иска.
Кръчмата, до която се добраха към края на деня, се наричаше, както обещаваше шарената ѝ табела, „Под глигана и елена“. Но този дивеч беше само на табелата, не влизаше в менюто. Специалитетът на заведението беше каша с късове мазно свинско и гъст лучен сос. Лютичето, явно заради принципа, малко се помръщи заради твърде плебейското според неговите разбирания ястие. Гералт не се оплакваше. Не можеше да има големи претенции към свинското, сосът беше приличен, а кашата добре сварена — точно това се удаваше далеч не на всеки готвач в крайпътните кръчми. Можеше да е и по-лошо, още повече че изборът беше ограничен. Гералт държеше през деня да изминат колкото се може по-голямо разстояние и затова не искаше да спират в по-рано срещнатите кръчми.
Както се изясни, кръчмата „Под глигана и елена“ беше краен пункт на дневното пътешествие не само за тях. Една от масите край стената беше заета от пътуващи търговци. Търговците бяха модерни, за разлика от старомодните, те не се гнусяха от слугите и не смятаха за позорно да ядат на една маса с тях. Модерността и толерантността, разбира се, си имаха своите граници — търговците заемаха единия край на масата, слугите — другия, демаркационната линия лесно можеше да се забележи. Същото се отнасяше и за ястията. Слугите ядяха свинско с каша, специалитетът на местната кухня, и пиеха разредена бира. Господа търговците си бяха поръчали по едно пиле и няколко бутилки вино.
На отсрещната маса, под препарираната глиганска глава, вечеряше една двойка: светлокоса девойка и по-възрастен мъж. Девойката беше облечена богато и много строго, съвсем не по девически. Мъжът приличаше на чиновник, но далеч не от най-висок ранг. Двойката вечеряше заедно, водеше доста оживен разговор, но това беше скорошно и най-вероятно случайно запознанство — личеше си по поведението на чиновника, ухажващ настойчиво девойката с надежда за нещо повече. Девойката реагираше с учтивост, като при това запазваше ироничното си изражение.
Една от късите маси беше заета от четири жрици. Пътуващи лечителки, което лесно можеше да се отгатне по сивите дрехи и скриващите косите плътни качулки. Трапезата им, както забеляза Гералт, беше повече от скромна: нещо като ечемична каша без мазнина. Жриците никога не искаха заплащане за лечението, изцеляваха всички даром, но обичаят изискваше срещу това да им се предоставя, ако помолят за това, храна и подслон. Стопанинът на „Под глигана и елена“ явно знаеше този обичай, но възнамеряваше да отбие номера с възможно най-малко разходи.
На съседната маса, под еленските рога, се бяха разположили трима местни жители с бутилка житна водка, явно не първата. След като повече или по-малко бяха удовлетворили основната си потребност, те започнаха да търсят развлечения. И разбира се, бързо ги намериха. На жриците не им провървя. Макар че сигурно бяха свикнали с подобни неща.
Масата в ъгъла на стаята беше заета само от един гост. При това тази маса беше скрита в сянка. Гостът, както забеляза Гералт, не ядеше и не пиеше. Той седеше неподвижно, облегнал гръб на стената.
Тримата местни бяха неуморни, техните насочени към жриците подигравки и шеги ставаха все по-груби и непристойни. Жриците издържаха стоически, просто не им обръщаха никакво внимание. Местните явно започнаха да се дразнят от това, при това все повече и повече с намаляването на течността в бутилката. Гералт започна да работи по-бързо с лъжицата. Беше решил да разбие муцуните на пияниците, но не искаше кашата му да изстине.
— Вещерът Гералт от Ривия.
В ъгъла, в сянката, изведнъж припламна огън.