Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
Седящият самотно на масата мъж вдигна ръка над плота. От пръстите му се изтръгнаха трепкащи пламъчета. Мъжът протегна ръката си към свещника върху масата и запали трите свещи. Позволи им да го осветят добре.
Имаше сиви като пепел коси, примесени на слепоочията със снежнобели къдрици. Мъртвешки бледо лице. Гърбав нос. И яркожълти очи с вертикални зеници.
На шията му блестеше под светлината на свещите измъкнат отгоре сребърен медальон.
Главата на озъбила се котка.
— Вещерът Гералт от Ривия — повтори мъжът в тишината, която беше настанала в помещението. — На път към Вижима, както предполагам? За наградата, обещана от крал Фолтест? За две хиляди орена? Правилно ли отгатнах?
Гералт не отговори. Дори не помръдна.
— Не питам знаеш ли кой съм. Защото със сигурност знаеш.
— Не останахте много — отвърна спокойно Гералт. — Така че не е трудно да се досетя. Ти си Бреен. Също известен като Котарака от Йело.
— Виж ти — изсумтя мъжът с котешкия медальон. — Прочутият Бял вълк знае името ми. Голяма чест. Сигурно трябва да сметна за чест и това, че възнамеряваш да откраднеш наградата ми? Трябва да ти отстъпя правото, да се поклоня и да се извиня? Като във вълче стадо, да отстъпя от плячката и да чакам, размахвайки опашка, докато водачът на стадото не се засити? И любезно да се задоволя с огризките?
Гералт мълчеше.
— Няма да ти отстъпя правото — продължи Бреен, познат и като Котарака от Йело. — И няма да се задоволя с огризките. Ти няма да отидеш във Вижима, Бели вълко. Няма да откраднеш наградата ми. Говори се, че Весемир ми е издал присъда. Имаш възможност да я изпълниш. Да излезем от кръчмата. На площада.
— Няма да се бия с теб.
Мъжът с котешкия медальон изскочи иззад масата толкова бързо, че движението му не се забеляза. Проблесна взетият от масата меч. Бреен хвана една от жриците за качулката, издърпа я от пейката ѝ, свали я на колене и допря острието в гърлото ѝ.
— Ще се биеш с мен — каза той студено, като гледаше Гералт. — Ще излезеш на площада, преди да преброя до три. В противен случай кръвта на тази жрица ще изпръска стените, тавана и мебелите. А после ще заколя и останалите. Една по една. Никой да не мърда! Никой да не шава дори!
В кръчмата настъпи тишина, глуха и пълна. Всички застинаха. И гледаха с отворена уста.
— Няма да се бия с теб — повтори спокойно Гералт. — Но ако нараниш тази жена, ще умреш.
— Един от нас ще умре, това е сигурно. Там, на площада. Но по-скоро това няма да бъда аз. Разправят, че са ти откраднали прочутите мечове. И както виждам, не си си направил труда да се сдобиеш с нови. Наистина трябва да си много високомерен, щом се готвиш да откраднеш нечия награда, без да се въоръжиш преди това. Или може би прочутият Бял вълк е толкова добър, че не му е нужна стомана?
Изскърца отместващ се стол. Светлокосата девойка се изправи. Тя взе от масата продълговат свитък. Сложи го пред Гералт и се върна на мястото си, седна до чиновника.
Вещерът знаеше какво е това. Още преди да развърже ремъците и да разгърне плата.
Меч от сидеритова стомана, обща дължина четиридесет и половина цала, дължина на острието — двайсет и седем и една четвърт. Тегло трийсет и седем унции. Дръжката и предпазителят — изработени просто, но елегантно.
Вторият меч — със същата дължина и тежест — сребърен. Частично, разбира се. Чистото сребро е твърде меко, за да може да се наточи добре. На предпазителя и по цялата дължина на острието — рунически знаци и символи.
Езиковедите на Пирал Прат не бяха успели да ги разчетат, което показваше ниското равнище на знанията им. Древните руни образуваха надписа: Dubhenn haern am glândeal, morc’h am fhean aiesin. „Моят блясък ще разреже тъмнината, моята светлина ще разсее мрака.“
Гералт се изправи. Измъкна от ножницата стоманения меч. С бавно и плавно движение. Той не гледаше Бреен. Гледаше острието.
— Пусни жената — каза тихо. — Веднага. Иначе ще умреш.
Ръката на Бреен потрепна, по шията на жрицата потече струйка кръв. Жрицата дори не изстена.
— Трябват ми пари — изсъска Котарака от Йело. — Тази награда трябва да бъде моя!
— Пусни жената, казах. Иначе ще те убия. Не на площада, а тук, на място.
Бреен се прегърби. Дишаше тежко. Очите му блестяха злобно, устните му бяха грозно изкривени. Пръстите му, стиснали ръкохватката, побеляха. Изведнъж той пусна жрицата, отблъсна я. Хората в кръчмата зашумяха, сякаш пробудили се от кошмарен сън. Чуха се въздишки и дълбоки вдишвания.
— Ще дойде зимата — изрече с усилие Бреен. — А аз, за разлика от някои, няма къде да зимувам. Уютният и топъл Каер Морхен не е за мен!