Сезонът на бурите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #9
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0066-6
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сезонът на бурите». Краткое содержание книги:
Гералт от Ривия, един от последните вещери, е смъртоносен мутант, създаден с алхимия и магия. Въпреки че работи като наемен убиец, неговото призвание е да убива не хора, а свръхестествени чудовища, от които треперят дори армиите на кралете. Надарен с нечовешка бързина и сила, той унищожава злите твари с помощта на магически Знаци, вълшебни еликсири и гордостта на всеки вещер — два специални меча. Единствени по рода си остриета, които Гералт пази като зениците на очите си.
Но ето че някой ги открадва с хитрост…
А в района на Погорие, по западната граница на Темерия, се пръква ново чудовище. Страшилище, погубило десетки души, срещу което и войниците, и магьосниците са безсилни. Някои вярват, че това е упир, а други — призован от чужди измерения демон. Каквато и да е истината, създанието трябва да бъде спряно, преди да е избило всички.
И Гералт ще го спре. Стига да си върне мечовете.
Само че вещерите имат много врагове и част от тях не са чудовища.
Задава се буря. Невиждана буря.
Като смесва елементи от полската история, скандинавския фолклор и славянската митология, Сапковски създава вълшебен средновековен свят, който едновременно ще ви ужаси, разсмее и очарова.„Свеж полъх във вече поизчерпан жанр. Не пропускайте!“ Фентъзи Бук Ривю***
Анджей Сапковски (р. 1948 г.) е полски писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които две награди на Европейското общество за научна фантастика, „Дейвид Гемел“ и „Световна награда за фентъзи за цялостен принос“. Книгите му са преведени на 19 езика, като най-известни сред тях са романите и сборниците от фентъзи цикъла „Вещерът“. Те стават бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и са екранизирани, превърнати са в комикси и успешни видеоигри, а в момента Netflix готвят нов тв сериал по поредицата, като проектът е поверен на Томаш Багински, режисьор на номинирания за Оскар анимационен филм „Катедралата“.
Oto nowy Sapkowski i nowy Wiedźmin. Mistrz polskiej fantastyki znowu zaskakuje. «Sezon burz» nie opowiada bowiem o młodzieńczych latach białowłosego zabójcy potworów ani o jego losach po śmierci/nieśmierci kończącej ostatni tom sagi.
«Nigdy nie mów nigdy!» W powieści pojawiają się osoby doskonale czytelnikom znane, jak wierny druh Geralta — bard i poeta Jaskier — oraz jego ukochana, zwodnicza czarodziejka Yennefer, ale na scenę wkraczają też dosłownie i w przenośni postaci z zupełnie innych bajek. Ludzie, nieludzie i magiczną sztuką wyhodowane bestie. Opowieść zaczyna się wedle reguł gatunku: od trzęsienia ziemi, a potem napięcie rośnie. Wiedźmin stacza morderczą walkę z drapieżnikiem, który żyje tylko po to, żeby zabijać, wdaje się w bójkę z rosłymi, niezbyt sympatycznymi strażniczkami miejskimi, staje przed sądem, traci swe słynne miecze i przeżywa burzliwy romans z rudowłosą pięknością, zwaną Koral. A w tle toczą się królewskie i czarodziejskie intrygi. Pobrzmiewają pioruny i szaleją burze. I tak przez 404 strony porywającej lektury.
«Wiedźmin. Sezon Burz» to w wiedźmińskiej historii rzecz osobna, nie prapoczątek i nie kontynuacja. Jak pisze Autor: «Opowieść trwa. Historia nie kończy się nigdy…»
— Не — отговори Гералт. — Не е за теб. И добре знаеш защо.
— Каер Морхен е само за вас, добрите, праведните и справедливите, нали? Лайняни лицемери. Вие сте същите такива убийци, по нищо не се отличавате от нас!
— Иди си — каза Гералт. — Остави това място и си върви по пътя.
Бреен прибра меча си. Изпъна се. Докато вървеше през залата, очите му се промениха. Зениците изпълниха цялата очна ябълка.
— Не е вярно, че Весемир ти е издал присъда — каза Гералт, когато Бреен преминаваше край него. — Вещерите не воюват с вещери, не кръстосват мечове едни с други. Но ако някога се повтори това, което се случи в Йело, ако науча нещо подобно… Ще направя изключение. Ще те намеря и ще те убия. Приеми това предупреждение сериозно.
Глухата тишина в помещението продължи още известно време, след като вратата се хлопна зад Бреен. Пълната с облекчение въздишка на Лютичето прозвуча доста гръмко в тази тишина. Скоро след това всички се раздвижиха. Местните пияници тихичко се изнесоха, без да допият водката си. Търговците се задържаха, макар и притихнали и пребледнели, но наредиха на слугите да напуснат масата, като явно им дадоха указания грижливо да охраняват каруците и конете, изложени на опасност, щом наблизо се намират такива тъмни личности. Жриците превързаха ранената шия на колежката си, благодариха на Гералт с мълчаливи поклони и се оттеглиха за почивка, вероятно на сеновала — едва ли стопанинът им беше предоставил легла в спалното помещение.
Гералт с поклон и жест покани на масата блондинката, която му беше предала мечовете. Тя се възползва от поканата много охотно и без никакво съжаление напусна досегашната си компания, онзи чиновник, като го остави с мрачно изражение на лицето.
— Казвам се Тициана Фреви — представи се тя и се здрависа по мъжки с Гералт. — Приятно ми е да се запознаем.
— Удоволствието е изцяло мое.
— Беше малко нервно, а? Вечерите в крайпътните странноприемници по принцип са скучни, а днес беше интересно. В един момент даже малко започнах да се боя. Но ми се струва, че това бяха мъжки игри? Дуел на тестостерони? Или мерене на кой му е по-голям? Нямаше реална заплаха?
— Нямаше — излъга той. — Предимно заради мечовете, които се намериха благодарение на теб. Благодаря ти за тях. Само че не мога да проумея по какъв начин са се озовали у теб.
— Това трябваше да остане тайна — поясни тя нехайно. — Беше ми поръчано да ти ги подхвърля тихомълком и скришно, а след това да изчезна. Но условията внезапно се промениха. Бях принудена от ситуацията да ти дам оръжията лично, с вдигнато забрало, така да се каже. И сега би било просто неприлично да откажа обясненията. Така че няма да ги откажа, поемам отговорността за разкриването на тайната. Мечовете ми ги даде Йенефер от Венгерберг. Това стана в Новиград, преди две седмици. Аз съм двимвеандра. С Йенефер се срещнахме случайно, при учителката, при която тъкмо бях приключила практиката си. Когато тя научи, че отивам на юг, и след като моята учителка гарантира за мен, госпожа Йенефер ми повери тази мисия. И ми даде препоръчително писмо до своя позната магичка в Марибор, при която сега възнамерявам да карам стаж.
— Как… — Гералт преглътна слюнката си. — Как е тя? Йенефер? Всичко ли е наред при нея?
— Съвсем наред, мисля. — Тициана Фреви го погледна изпод ресниците си. — Чувства се прекрасно, изглежда така, че да ѝ завиди човек. И аз ѝ завиждам, честно казано.
Гералт се изправи. Приближи се до стопанина на кръчмата, който едва не беше изгубил съзнание от страх.
— Е, нямаше нужда… — каза скромно Тициана, когато след малко стопанинът сложи пред тях бутилка „Ест Ест“, най-скъпото бяло вино от Тусент. И няколко допълнителни свещи, набутани в гърлата на празни бутилки. — Наистина ми е много неудобно — добави тя, когато след миг на масата се появиха блюда — едното с парченца сушено свинско, второто с пушена пъстърва, третото с най-различни сирена. — Вкарваш се в излишни разходи, вещерю.
— Имам си повод. И отлична компания.
Тя му благодари с кимане. И с усмивка. Мила усмивка.
След завършването на училището по магия всяка магьосница се изправяше пред избор. Тя можеше да остане в училището като учител асистент. Можеше и да помоли всяка от независимите учителки по магия да я вземе при себе си на стаж. Или да избере пътя на двимвеандрата.
Системата беше заимствана от другите гилдии. В много от тях ученикът, получил званието чирак, беше длъжен да извърши пътешествие, по време на което се устройва на временна работа в различни работилници и при различни майстори, ту на едно място, ту на друго, и накрая, след няколко години, се връщаше, за да издържи изпита за званието майстор. Разбира се, имаше и разлики. Принудените да се скитат, без да намират работа чираци често се срещаха очи в очи с глада и пътешествието се превръщаше в скитничество. Двимвеандра се ставаше по собствена воля и желание и Капитулът беше учредил за пътешестващите магички специална стипендия — както беше чувал Гералт, никак не малка.