Нашите предци [bg]

— И таз добра! Ето ти един поданик, който съществува, а не знае това, пък оня мой рицар знае, че съществува, а всъщност го няма. Отлична двойка, няма що!

Карл Велики вече се бе уморил да седи на седлото. Подпомогнат от слугите си, той слезе задъхан и недоволно измърмори:

— Горката Франция!

Щом императорът стъпи на земята, всички воини се спряха като по даден сигнал и започнаха да подготвят бивака. Извадиха веднага баките, за да получат дажбата си.

— Доведете ми го тук този, как се казваше!.. Гургур… — заповяда кралят.

— Името му е според селата, през които минава — рече мъдрият градинар, — и според войските, след които тръгва — на християните или на неверниците. Наричат го Гурдулу или Гуди Юсуф, или Бен Ва Юсуф, или Бен Станбул, или пък Пестанцул, Бертинцул, Мартинбон или Омобо, или Омобестия, или дори Бруто дел Валоне, или Джан Пачасо, или Пиер Пачуго. Може в някоя затънтена мандра да го наричат и с друго, съвсем различно име. Забелязал съм, че навсякъде имената му се менят и според годишните времена. Може да се каже, че имената валят върху му, без да се задържат за дълго. За него е все едно как ще се нарича. Викате него, а той мисли, че викате някоя коза. Казвате „сирене“ или „порой“, а той отвръща: „Тук съм“.

Двама рицари — Сансонето и Дудоне — идваха насам и влачеха по земята Гурдулу като чувал. Изправиха го с ритници пред Карл Велики.

— Свали си шапката, говедо! Не виждаш ли, че си пред краля!

Лицето на Гурдулу се озари; това лице беше широко, пламнало — в него се примесваха франкски и мавърски черти, върху мургавата му кожа личаха червени петна и ситни лунички, очите му бяха воднистосини, кръвясали, носът — сплескан, а устата — голяма, с дебели подпухнали бърни, косите — руси и къдрави, брадата — остра и прошарена. В косите му се бяха вплели кестенови бодили и овесени класове.

Той започна да говори много бързо, като правеше поклони доземи. Благородните рицари, които досега го бяха чували да издава само животински звуци, останаха смаяни. Той бързаше, предъвкваше думите си, оплиташе се, в някои моменти, без да се спира, преминаваше от един диалект на друг, дори от един език на друг, ту християнски, ту мавърски. Между неразбираемите думи и нелепостите, които говореше, речта му имаше горе-долу следното значение:

— Навеждам се до земята, падам на крака пред вашите колене, считам се августейши слуга на Ваше Величество, заповядайте ми и аз ще се подчиня! — Той размаха една лъжица, която бе завързана на пояса му. — И когато Ваше Величество казва „Заповядвам, нареждам и искам“ и размахва скиптъра си така, както правя аз — гледайте! — и вика, както викам аз: „Заповядвааам, нареждааам и искааам!“, вие всички, мръсни поданици, трябва да ми се подчинявате, иначе ще накарам да ви набучат на кол и тебе първи, ей, ти там, с брадата, стари вдетинен глупако!

— Да му отсека ли веднага главата, сир? — запита Орландо и вече изваждаше меча си.