Невидимото братство
- Автор: Ауст Курт
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Невидимото братство». Краткое содержание книги:
В центъра на Париж е извършено показно самоубийство. Скоро след това близките на мъртвата, застреляла се пред очите на десетки шокирани свидетели, започват да получават кодирани съобщения и безценни пратки от нея.
Един брилянтен математик трябва да разчете шифрованите послания, получени от жената, която не е преставал да обича. За да разбере причината, накарала я да пожертва живота си.
Защо триста години след смъртта на Исак Нютон неговите окултни и алхимични тайни са толкова ценни и опасни?
Зад завладяващия сюжет на този напрегнат роман са скрити реални факти и документи, свързани с тайните занимания на гениалния Нютон. Векове по-късно е открит мистериозният код, използван от него, за да скрие откритията си в областта на непозволените науки.
8 февруари, Хотел Берсоли, Париж - Днес посетих Юлий д’Алвейдр, колекционерът, закупил голяма част от сбирката на Дюилие. Жилището му - не, резиденция е по-правилната дума - се намира недалеч от хотела, близо до Люксембургската градина, затова предпочетох първо да отида там. За съжаление него го нямаше. По-точно синът не беше там. Някаква жена (икономка? не приличаше на съпруга) обясни, че Юлий д’Алвейдр починал преди близо трийсет години, но синът му, Жул д’Алвейдр, щял да бъде на разположение след три седмици. Щял да остане в семейната къща в Южна Франция до края на месеца.
Значи ще трябва да се заредя с търпение.
След това обикалях Латинския квартал в опит да открия Бернано и антиквариата му. Също без успех. Възможно е и той да е мъртъв, много е вероятно, все пак книгите са купени преди седемдесет години. Или пък книжарницата е затворена. Може да я е поел нов собственик и да е сменил името.
Не съм молила за помощ, защото цял ден ме държат под око и това не е параноя!! Сигурна съм. На два пъти забелязах мощен мъжага с мустаци да ме следи от разстояние, извърна поглед, когато го загледах. Приличаше на Симон Латур, но не мисля, че е той.
Искаше ми се да отида при него, да поговорим, да го попитам какво иска, но той изчезна зад един ъгъл.
10 февруари, Париж - Намерих антиквариата на Бернано! Тоест, сега има ново име, Книги и антики. Представлява смесица от будка за туристи, антикварни книжарница и магазин за антики. Рожба на модерното време...? Собственикът е племенник на предишния и не знаеше нищо за закупените някога от Женева книги. Знаеше само, че на тавана имало няколко кашона с книги, които не бил намерил време да прегледа. (Поел магазина едва преди 14 години.) Можело колекцията да е там. Уговорихме се да се върна утре, веднага след като отвори, защото тогава щял да има повече време да ми помогне.
Мъжът от вчера влезе в магазина, докато си говорех със собственика, застана до една полица точно зад мен и се загледа в някаква книга. Надуших го и вече си спомням къде съм го виждала преди - миналата година беше в библиотеката в Кеймбридж, докато изучавах Нютон - спомням си смрадта на кисела пот. Беше ми неприятно да стои толкова близо до мен, не само заради вонята. Приличаше ми на демонстрация: „Гледай, показвам ти, че те държа под око“.
Не знам какво да правя, този тип сто на сто е чул разговора ми със собственика. Когато си тръгнах, той остана в магазина, иначе щях да говоря с него, да го питам какво иска, с какво се е захванал. Не съм го виждала през останалата част от деня.
Противно е. Изпитвам едновременно гняв, унижение и страх. Преместих се в големия хотел в Монмартър, за да се отърва от него.
Впрочем тази вечер се обади Симон Латур. Утре идва в Париж и се чудеше дали не съм отседнала в същия хотел като предишния път. Естествено... сега! Каза, че се обадил в издателството и говорил с Один, получил телефонния ми номер и узнал, че цялата сед-
мица ще бъда в Париж.
Странно... интересно, обажда се същия ден, когато ме следят открито.
Всъщност нямам желание да говоря с него...
Евен захвърли дневника на дивана и се изправи. Започна да обикаля из стаята неспокойно, ритна една книга, паднала от бюрото му и тя тупна в стената, после удари с юмрук рамката на вратата. Четенето на дневника на Май беше като да седи завързан за стол със запушена уста и да гледа как към нея се промъква отровна змия. Искаше му се да закрещи диво: „Внимавай! Пази се!“, да крещи сякаш все още можеше да я спаси от нулевата точка, към която бавно се приближаваше.
Спря до прозореца. Дали и той не бе поел по същия път? Червеният лак на фолксвагена блесна от внезапен слънчев лъч. Някой знаеше, че сутринта бе поел към пощата. Някой знаеше, че отива точно в тази пощенска станция. Лакът угасна, когато нов облак скри слънцето. Някой следеше движенията му. Взира се в колата няколко секунди и отиде до телефона. Поколеба се за миг и вдигна слушалката, докато очите му следяха кутийката, която „водопроводчикът“ бе свързал за апарата. Набра номера. Лампичката светна в зелено, дружелюбно, пролетно. Позвъни се и вдигна дамата от последния разговор.
- Офицера от разузнаването Ян Юхансен, моля - каза Евен и погледна зеленото око. Все още зелено. Все още.
Прехвърлиха разговора и един глас изръмжа:
- Юхансен.
- Евен Вик се обажда.
Зеленото око дори не премигна. Никой не слушаше неправомерно. Предпочете да кара направо.