Защото вярваш в любовта

— Споменавала ли съм някога, че не харесвам особено височините?

— Не, но аз го разбрах. — Майкъл я потупа по рамото. — Добре се справи.

Катрин вдигна глава, зарадвана от комплимента. Коравите му очи излъчваха увереност. Той беше в стихията си, използваше физическото си превъзходство, за да постигне победа въпреки неравните шансове. Той беше воин, докато тя беше само страхлива жена, която носеше нещастие на близките си хора.

— Как мислиш, колко време ще им трябва, за да се сетят, че сме слезли на брега?

— Най-много половин час. След няколко минути ще продължим. — Майкъл седна до нея, оглеждайки внимателно скалите. — Пещерата, за която ти разказа лердът… каза ли, че при прилив отива изцяло под водата? Или част от нея е над морското равнище?

Катрин се опита да си спомни всяка дума на дядо си.

— Той ме предупреди, че можем да попаднем в капан. Значи част от пещерата остава над водата.

— Следващият въпрос е къде се намира пещерата и можем ли да я достигнем оттук. — Майкъл погледна сърдито потъмнялото небе. — Ще ни трябва убежище, защото бурята наближава.

Катрин беше на същото мнение. Макар че беше почти лято, на острова беше хладно. Не можеха да прекарат нощта на открито, още повече при буря. Нищо, че Майкъл беше издръжлив като стара кожа.

Поседяха няколко минути, докато съберат силите си. Майкъл, който не преставаше да се оглежда бдително, изведнъж изруга:

— По дяволите, сетил се е! Вече слизат по скалата недалече от мястото, където слязохме ние. Трябва веднага да се махнем оттук. Можем само да се надяваме, че са твърде заети със слизането, за да гледат към нас.

Катрин стисна зъби и стана. Имаше чувството, че е тичала цяла вечност. Тъй като ловците се приближаваха отдясно, тя се обърна наляво и затича, придържайки се съвсем близо до скалата. Майкъл я следваше, прикривайки я с тялото си. Рицарството беше част от природата му и сигурно нямаше да я разбере, ако му беше благодарила.

Плажът завършваше с каменист нос, който се вдаваше навътре в морето. Можеха да се изкатерят по скалите, но камъните бяха хлъзгави, а вълните се разбиваха само на няколко метра от тях. Катрин беше толкова съсредоточена в стъпките си, че внезапно отекналият изстрел едва не я прати във водата. Майкъл успя да я задържи. Този човек пазеше равновесие като планинска коза.

Без да губи време да се озърта, Катрин продължи опасния път. Вторият куршум се удари съвсем близо до ръката й и разхвърчалите се камъчета я улучиха болезнено. Катрин се сви зад близката скала, погледна назад и като видя окървавената дупка в ръкава на Майкъл, изохка от уплаха.

— Само драскотина — отговори на неизречения въпрос той. — Нищо ми няма.

Дано да е прав, помоли се Катрин, защото ако раната беше сериозна, тя не можеше да стори нищо, за да му помогне. Дишайки тежко, тя продължи пътя си към издадения нос.

Щом заобиколи, тя спря, оглушала от крясъците на хиляди чайки. Явно бяха попаднали в птича колония. Във всяка издатина на скалата имаше по едно гнездо, в небето се виеха безброй птици. В скалите гнездяха не само чайки, но и най-различни други морски птици и Катрин неволно се възхити на многообразието им.