Сянката на бурята

— Не сме ли вече достатъчно стари, за да си простим?

Той пристъпи към нея: любов, ярост и дълбок копнеж изпълваха очите му. Хвана лицето й в две ръце и го повдигна към устните си.

Керълайн се отпусна и обви раменете му с ръце, отново го целуваше след цяла вечност. Отдавна тлеещите въглени пламнаха в душата й. Пак беше на шестнадесет и стоеше в розовата градина на майка си с най-хубавия мъж на целия окръг Адамс. Божичко, страхотно й беше липсвал.

— Никога не съм преставал… — прошепна той и гласът му преливаше от чувство. — Никога.

Нито пък тя. Дънкан тръгна към вратата и тя се отпусна в креслото.

— Какво ще правиш със Сабрина?

— Всичко възможно, за да я убедя да се махне от това северняшко копеле.

Керълайн знаеше, че няма голям избор, но щеше да направи каквото може, за да го спре. Мислеше както за щастието на Сабрина, така и за себе си.

Ийън обикаляше залата като гладен тигър. Балът беше към края си, а той успя само веднъж да танцува с жена си. Къде по дяволите се губи тя? За последен път я видя на дансинга с Колин Рийд. Докато се оглеждаше, видя Колин, който танцуваше мазурка с Луси ван Кортленд.

— Виж я само — чу той гласа на Тим зад гърба си. Обърна се и погледна племенника си. Русата коса на Тим беше разчорлена, сякаш досега бе държал главата с двете си ръце.

— Коя да видя?

— Луси. Цяла вечер флиртува с кого ли не.

На Ийън му се струваше, че той я гледа така, сякаш всеки момент ще я метне на рамо и ще я скрие в най-близката пещера.

— А ти да не си мислеше, че ще отиде в манастир?

Тим издаде дрезгав звук.

— Тя никога не ме е обичала.

— Мисля, че грешиш. Но щом ти не я обичаш, какво значение има това за теб?

— Ако си мисли, че може да ми казва, че ме обича, а после да върти на пръста си половин Ню Йорк… — Тим стисна зъби и млъкна. — Няма да оставя това така.

Ийън пъхна ръце в джобовете си и се намръщи, като видя, че племенникът му се упътва право към Алайза Рензълиър. Надяваше се, че няма да направи глупостта да предложи брак на една жена, само за да ядоса друга.

— А, ето те и теб — каза Фелисити и постави ръка на рамото му. — Цяла вечер те търся.

— Какво искаш? — Ийън я погледна.

Като срещна погледа му, тя свали ръката си и отстъпи крачка назад.

— Да поговорим насаме.

— За какво?

Ийън знаеше, че ще го преследва цялата вечер, докато не постигне своето. Беше по-добре да приключи набързо с нея. Имаше толкова други грижи затова излезе от залата и Фелисити го настигна скоро. Точно когато стигнаха коридора, който водеше към кабинета му, вратата на музикалния салон се отвори и пред тях застана Дънкан О’Нийл.

Той се закова на място, щом ги видя, огледа първо дребната блондинка, а после Ийън.

— Кълна се в бога, Тримейн — каза той и спря пред тях. Лицето му гореше от ярост. — Ако сторите зло на дъщеря ми, ще ви убия.

Ийън издържа гневния му поглед.

— Не възнамерявам да ви дам подобен повод.

— Ще бъда нащрек, Тримейн.

Той гледаше след Дънкан, който високомерно се запъти към балната зала. Чудеше се каква е причината за това внезапно избухване. През открехнатата врата на съседната гостна надникнаха любопитни очи. Публика — ето от какво се нуждаеше Дънкан.