Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
Сабрина чувстваше, че се носи в някакво друго време и пространство и спомените й я свързват с далечното минало. Като в полусън се спусна по стълбите от терасата. Краката й потъваха в гъстата трева, докато вървеше към градината. Когато се приближи, образите изчезнаха и розите от миналото се превърнаха в истински цветя. Затвори очи, за да повика видението обратно. Дълго време стоя така, без да трепне, усещаше всеки полъх на вятъра по лицето си, всеки плясък на водата от шадравана. Изострените й сетива разбраха, че той приближава. Без да отвори очи, знаеше кой е, уханието му се носеше от вятъра, топлината му я докосваше.
— Кажи ми защо красавицата на бала се крие от своите гости?
Сабрина отвори очи. Ийън стоеше на крачка от нея — твърде далече.
— Смяташ ли, че ме приемат добре?
Той се усмихна.
— Дори нещо повече. Не могат да устоят на чара ти. Тя погледна встрани към розовия храст. Чувстваше се странно уязвима. Какви думи използва човек, за да сключи примирие? Как да се осмели да му се довери отново?
В негово присъствие сякаш не можеше да мисли, а само да чувства. Всичко беше ужасно противоречиво — любов и омраза, доверие и съмнение, желание и натрапливост. От къщата се носеше валс, звуците на цигулките се извиваха в нежна унасяща музика.
— Танцувай с мен, Сабрина — прошепна той и гласът му се смеси с тоновете на оркестъра и звънкия плясък на фонтана.
Погледна предложената й ръка. Дланта бе обърната нагоре, дългите пръсти копнееха за нея. Отвърна на жеста механично. Пръстите, топли и сигурни, я обгърнаха и я привлякоха в обятията му. Точно там винаги се чувстваше съвсем на място.
Лунната светлина обливаше гарвановите му коси, милваше скулите, докосваше тънката линия на нека, ваеше го в сребро и сенки. Той беше призракът от нейното минало — изгубената любов, която я чакаше.
Полата й докосваше краката му, докато се носеха около фонтана. Ръката му затопли кръста й през лена и коприната, които с удоволствие би захвърлила, за да почувства този горещ допир до тялото си.
— Помниш ли кога за последен път танцувахме под луната? — попита Ийън и забави малко темпото.
Тя толкова искаше да забрави всичко, свързано с „Бел Анджелин“! Погледна го в очите. Те бяха светлини и сенки, желание и загадъчност. Защо се ровеше в миналото? Тя искаше да гледа само в бъдещето. Като морски ураган спомените се надигнаха в нея, разбудиха гнева и приспаните подозрения.
— Естествено, че си спомням — отвърна тя и се отскубна от прегръдките му. Обърна се към фонтана и се загледа в сребърните струи, които се извисяваха и после пак се спускаха. — Това беше онази нощ, в която ме съблазни с нежни обещания за любов и семейство — трябваше да забрави за тези дни. Искаше да прости.
Той положи ръце на раменете й, топлината му я изгаряше.
— Сабрина, всяка дума, която ти казах тогава, е самата истина — устните му бяха близо до ухото й, усещаше дъха му по раменете си.
Сабрина стоеше в горещите му прегръдки и трепереше. Защо прави всичко това? Защо я лъже? Господи, дали не я лъжеше за всичко? Чувстваше се като удавник, който е въвлечен във водовъртеж от съмнения и няма надежда, за която да се хване.
— Смятам, че е по-добре да не говорим за случилото се — каза тя и обгърна талията си.
— Напротив, трябва да поговорим — той погали слепоочието й. — Когато те помолих да ми станеш жена, наистина го исках.
— Значи тогава си ме лъгал, а сега ми казваш истината — отдръпна се от него. Оказа се вярно, че човек трудно мени нрава си. А той беше измамник и негодник. — Каква глупачка съм, да си мисля, че нещо може да стане — повдигна полата си и хукна към къщата. Искаше да се махне от този човек, който я смущаваше, и да остане сама.
— Сабрина, почакай — Ийън я настигна в началото на стълбите, които водеха от терасата към балната зала. — Ще ти обясня. Искам да разбереш защо…
— Няма какво да ми обясняваш — тя се обърна към него.
— Мисля, че има — каза той и дланите му се плъзнаха по голите й ръце. — Ако искаме да сме добре в бъдеще, трябва да излекуваме раните от миналото.
— Ние нямаме бъдеще, Тримейн. Току-що осъзнах, че не мога да живея с човек, на когото не вярвам.
Музиката се носеше през отворените врати на балната зала над тях. Някои от двойките, които стояха на терасата и се наслаждаваха на луната, се приближиха към каменната балюстрада.
Ийън я хвана здраво.