Сянката на бурята

— Ако останеш с него, ще е без моята благословия — обърна се да си върви и тя го сграбчи за ръкава.

— Моля те, не ме карай да избирам между теб и съпруга си.

Баща й я погледна, очите му бяха като парчета абанос, лицето му излъчваше омраза.

— Ти вече направи своя избор, Брина.

Той се отдалечи и Сабрина отстъпи смутено към балюстрадата. За да надмогне желанието да го повика, постави ръка на устата си. Нямаше смисъл. Само окончателната й раздяла с Ийън би го удовлетворила. Но за нея това беше немислимо. Поне докато смяташе, че възможностите пред брака й са реални.

Тя се обърна и се загледа в ливадата, сълзи замъглиха очите й. В съзнанието й нахлуха спомени за дома — Роузбрайър, къщата беше пълна с любов и надежди и ехтеше от смях. Ръцете й се вкопчиха в гранита.

Нямаше връщане назад. Миналото трябваше да се погребе, но дали тя бе способна да се довери на човека, когото обича?

До отворените френски прозорци на музикалния салон стоеше Керълайн и се вслушваше в тежките стъпки на Дънкан, който прекоси гранитната тераса. Беше дочула част от гневното спречкване между него и Сабрина и яростните думи, изречени на висок глас. Само се молеше да не ги е чул някой от съседната гостна.

Излезе на терасата и му препречи пътя. Дънкан се спря на известно разстояние, гледаше я така, сякаш се чуди дали да не я прегази.

— Трябва да поговорим малко — каза тя и го хвана за ръката.

— Така ли? — подръпна го към салона, но Дънкан дори не помръдна.

— Дънкан О’Нийл, можеш да ми отделиш няколко минути.

Той замълча, гледаше я, лицето му беше напрегнато.

— Добре.

Щом влязоха, Керълайн затвори вратите и за миг се поколеба, преди да се обърне.

— За какво става дума, Кери?

Беше обръснал брадата си и само над устните имаше малък мустак. Изглеждаше подмладен и много елегантен. Точно както преди.

— Как дръзваш да посегнеш на двамата млади? — каза тя и пристъпи напред, като се опитваше да овладее вълнението си. — И не ми казвай, че не е вярно. Току-що те видях. И чух всичко.

— Не мога да стоя отстрани и да гледам как този янки се гаври с моето момиченце. Веднъж го направих. Втори път няма да стане.

Керълайн пристъпи толкова близо, че усети топлия му дъх по лицето си. Наклони глава, за да го погледне в очите.

— Знаеш ли, че тя го обича?

— Ще го преживее.

— А знаеш ли, че той я обича?

Дънкан изпръхтя презрително.

— Значи и теб е обработил? Това ми напомня за един друг янки, който също успя да ти влезе под кожата.

Нима още му имаше зъб? И сега ли я обичаше?

— Не намесвай съпруга ми в тези неща.

— Кажи ми, не си ли съжалявала след това? Не си ли си представяла как ще се чувстваш, ако си женена за мен, а не за Темпълтън ван Кортленд?

Керълайн сведе поглед към рамото му. Много пъти си спомняше за необуздания младеж, когото изостави. Питаше се как ли ще се почувства сега в прегръдките му.

— Но ти доста бързо се утеши.

— Едва след като даде съгласието си на този богаташ.

— Бях млада. Исках повече от едно малко градче като Нечиз.