Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
Сюзан я погледна, устата й беше разтворена в треперещ овал, очите й отново се пълнеха със сълзи. „Срещнах някой, когото обичам! Това би й казала, ако можеше. — Не разбираш ли, че това променя нещата? Срещнах някой, когото обичам!“ Но ако можеше да каже такова нещо на леля Корд, Сюзан нямаше изобщо да бъде въвлечена в тази ситуация на първо място. Така че се обърна и олюлявайки се напусна къщата без да каже нищо, а сълзите замъгляваха зрението й и изпълваха света на късното лято с печални отблясъци.
6
Тя яздеше, без да знае къде отива, но част от нея сигурно беше взела някакво решение, защото четиридесет минути след като напусна къщата, тя откри, че приближава същата горичка върби, за която мечтаеше, когато Торин се промъкна зад нея като лош елф от приказките.
Сред върбите беше благословено прохладно. Сюзан върза Фелиша (която беше яздила без седло) за един клон и бавно прекоси малката полянка в средата на горичката. Оттук минаваше потокът и тя седна на мекия мъх, покрил полянката. Разбира се, трябваше да дойде тук. Тук я довеждаха тайните мъки и радости, откакто беше открила мястото на осем или девет годинки. Тук беше идвала, отново и отново, в почти безкрайните дни след смъртта на баща си, когато й се струваше, че целият свят — поне нейната представа за него — е свършил с Пат Делгадо. Само тази полянка знаеше цялата й мъка. На потока беше говорила тя и потокът я беше отнесъл със себе си.
Сега наново рукнаха сълзите й. Тя облегна глава на коленете си и захълца — шумно, не като дама, а като преживяща крава. В този момент си мислеше, че би дала всичко, за да върне баща си поне за минута и да го попита дали трябва да удържи обещанието си.
Плачеше над потока, когато чу звук от счупено клонче и погледна през рамото си, ужасена и разтреперана. Това беше тайното й място и тя не искаше да я виждат тук, особено пък когато ревеше като хлапенце, което е паднало и си е ударило главата. Изпука друго клонче. Някой скиташе наоколо, точно така, вмъкваше се в тайното й място във възможно най-неподходящия момент.
— Махай се! — изпищя тя със задавен от сълзи глас, който едва разпозна. — Махай се, който и да си! Остави ме на мира!
Но силуетът — сега можеше да го види — продължи да се приближава. Когато видя и на кого принадлежи, в началото си помисли, че Уил Диърборн („Роланд — каза си, — истинското му име е Роланд.“) сигурно е създаден от напрегнатото й въображение. Не беше съвсем убедена че е истински, докато не коленичи и не я прегърне. Тогава тя почти се вкопчи в него:
— Как разбра, че аз…
— Видях те да яздиш по Ската. Бях на мястото, където отивам да помисля понякога и те видях. Не бих те последвал, ако не бях забелязал, че яздиш без седло. Помислих си, че нещо не е наред…
— Нищо не е наред.
Колебливо, с широко отворени и сериозни очи, той започна да целува бузите й. Беше го направил няколко пъти от двете страни на лицето й преди тя да осъзнае, че той изсмуква сълзите и. После я хвана за раменете и я отдалечи от себе си, за да може да погледне в очите й.
— Кажи го отново и ще го сторя, Сюзан. Не знам дали това е обещание или предупреждение, или пък и двете, но… кажи го отново и ще го сторя.
Нямаше нужда да го пита какво има предвид. Тя сякаш почувства земята да помръдва под нея и по-късно щеше да си помисли, че за пръв и единствен път в живота си действително усеща ка — вятър, който не идваше от небето, а от земята. „Тя дойде за мен в крайна сметка — помисли си. — Моята ка, за добро или зло“
— Роланд?
— Да, Сюзан.
Тя спусна ръка под токата на колана му и стисна онова, което беше там, без да отлепя очи от неговите.
— Ако ме обичаш, люби ме.
— Да, лейди. Тъй ще сторя.
Той разкопча ризата си, правена в част от Средния Свят, която тя никога нямаше да види и я взе в обятията си.
7
Ка:
Те си помагаха взаимно, докато сваляха дрехите си. Лежаха голи в обятията си върху летния мъх, мек като най-фин гъши пух. Лежаха с допрени чела, както в мечтата й и когато той откри пътя сив нея, тя почувства болката да се топи в сладост като див и екзотичен плод, който може да бъде вкусен само веднъж в живота. Задържа вкуса му колкото се може по-дълго, докато сладостта не я превзе и тя не й се отдаде, стенейки дълбоко в гърлото си и търкайки горната част на ръцете си от двете страни на врата му. Те се любиха във върбовата горичка, бяха забравили за честта, бяха нарушили обещанията без дори да погледнат назад и в края Сюзан откри, че това е повече от сладост. Имаше нещо като благословено сплитане на нервите, което започваше от онази част, разтворена пред него като цвете. Надигаше се оттам и след това изпълваше цялото й тяло. Тя пищеше отново и отново, мислеше си, че в света на смъртните не би могло да има такова удоволствие, че от това се умира. Роланд присъедини гласа си към нейния и тътенът на плискащата се по камъните вода ги обви и двамата. Когато тя го дръпна по-плътно към себе си, сключи глезени над коленете му и покри лицето му с яростни целувки, той ускори темпото, за да влезе в ритъм. Тъй се съединиха любовниците в Баронство Меджис, близо до края на последната велика ера, а зеленият мъх под слабините й се оцвети в прекрасно червено, когато девствеността я напусна. Тъй се възрадваха те и така бяха обречени.