Магьосникът

Тази представа беше толкова силна, че в началото Сюзан отвърна на ръцете, които обвиха кръста й отзад, като изви гръб щом те първо погъделичкаха стомаха й и после се вдигнаха да прихлупят гърдите й. След това тя чу пъшкащ, сумтящ дъх в ухото си, подуши тютюн и осъзна какво става. Не Роланд докосваше гърдите й, а Харт Торин с дългите си кокалести пръсти. Тя погледна в огледалото и го видя сведен над лявото й рамо. Очите му бяха изпъкнали, по челото му се търкаляха големи капки пот въпреки прохладата в стаята, а езикът му висеше навън като на куче в горещ ден. В гърлото й се надигна киселина като вкус на развалена храна. Опита се да се дръпне и ръцете му се стегнаха, придърпвайки я към него. Кокалчетата му непрекъснато пукаха и сега тя можеше да почувства твърдината в слабините му.

През последните седмици Сюзан таеше надеждата, че, когато му дойде времето, Торин няма да може да се справи, че няма да изкове желязото, както се казва. Чувала беше, че това често се случва на мъжете, когато остареят. Но твърдият кол, опрян в слабините й набързо разсея надеждите й.

Все пак успя да постигне някакво равновесие, като просто сложи длани върху неговите и се опита да ги дръпне от гърдите си.

— Кмете Торин… Харт… не бива… Не е подходящо място и още не е време… Рия каза…

— Да го духат тя и всички вещици! — обработеният му политически тон беше изместен от акцент, силен като на всеки фермер от Брода Они. — Трябва да получа нещо, бонбонче, тъй си е. Да го духа вещицата, казвам аз! Да се валя в бухалски лайна! — миризмата на тютюн се стелеше в гъст облак около главата й. Тя си помисли, че ще повърне, ако се наложи да я вдишва още дълго. — Просто стой мирна, момиче! Стой мирна, сърце мое! Възнагради ме добре!

Тя някак си се справи Част от съзнанието й, тотално посветена на самооцеляването, се надяваше, че той ще сбърка треперенето й с девическа възбуда. Той я придърпа към себе си, ръцете му енергично мачкаха гърдите й, дишаше тежко като парна машина в ухото й. Тя стоеше с гръб към него, със затворени очи, под клепачите й и между миглите се стичаха сълзи.

Не му отне много време. Той се люлееше напред-назад зад нея и стенеше като че има болки в стомаха. По едно време заблиза върха на ухото й и Сюзан си помисли, че кожата й ще се смъкне от тялото й от отвращение. Накрая, слава Богу, тя почувства, че той започва да се гърчи до нея.

— О, да, хайде, махай се, проклета отрова! — каза той с глас почти като писък. Натискаше толкова силно, че тя трябваше да опре ръце на стената, за да не смаже лицето й в нея. И най-накрая той отстъпи назад.

За момент Сюзан остана неподвижна както преди, с опрени на студения груб камък на стената на шивалнята длани. Можеше да види Торин в огледалото и в отражението му видя обичайната орис, която се стоварва върху нея — орис, за която случилото се беше само предупреждение: край на девичеството, край на романса, край на мечтите, в които тя и Роланд лежат заедно във върбовата горичка с опрени чела. Мъжът в огледалото изглеждаше странно като момче, хлапе, което се е забъркало в нещо нередно и няма да каже за това на майка си. Просто тънък и кокалест младеж със странна сива коса, тесни присвити рамене и мокро петно отпред на панталоните. Харт Торин сякаш дори не беше съвсем сигурен къде е. В този момент страстта изчезна от лицето му, но се замени с още по-лошо изражение — празно объркване. Все едно той беше кофа с дупка на дъното: няма значение какво слагаш вътре или колко много, то винаги изтича оттам.