Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Кучешки пръдни.
Настъпи поразено мълчание, а после Сюзан започна да се смее. Смя се докато я заболя стомахът и по бузите й потекоха сълзи.
— Да не искаш да кажеш, че У-уууулф… ссссобственото ккккуче на кмета… е влязъл в шивалнята и е излапал моята рррр… — тя не успя да довърши. Просто се смееше прекалено силно.
— Аха — отвърна Мария стоически. Изглежда не намираше нищо необичайно в смеха на Сюзан… и Сюзан много харесваше тази нейна черта. — Но няма да го накажат, тъй ми се струва, защото кучетата следват естествените си инстинкти, когато има начин да го сторят. Прислужничките от долния етаж… — добави тя. — Не би казала на кмета или Кимба Раймър, нали, мем?
— Мария, учудена съм от теб. Да не ме смяташ за клюкарка?
— Не, мем, смятам те за скъпа до сърцето ми, тъй си е, но винаги е най-добре да се подсигуриш. Та, исках да кажа, че в горещите дни прислужниците от долния етаж понякога влизат в таз шивалня за следобедната си закуска. Тя е точно в сянката на наблюдателницата, знайш, и е най-студеното помещение в къщата — по-хладно е даже от главната приемна.
— Ще го запомня — каза Сюзан. Помисли си как би прекарала обеда и беседата в шивалнята зад кухнята през празника и започна да се киска отново. — Давай нататък.
— Няма какво повече да казвам, мем — обясни Мария, като че ли всичко друго беше прекалено очевидно да се обсъжда. — Прислужниците ядат сладкиши и оставят трохи. Предполагам, че Улф ги е помирисал и този път вратата е била оставена отворена. Когато трохите вече ги нямало, той е опитал роклята. За десерт, явно.
Този път се смяха заедно.
3
Но тя не се смееше, когато се прибра у дома.
Кордилия Делгадо чу тропота на приближаващи се копита. Не се усъмни, че именно Сюзан се прибира и изобщо не е усъмни, че има проблем. При нормални обстоятелства момичето никога не би пришпорвало така жестоко някой от любимите си коне.
Проследи, нервно бършейки ръце, как Сюзан дръпва юздите на Пайлън в много не-делгадовски стил — жестоко. След това слиза с неприличен за дама скок. Плитката й беше наполовина разплетена, проклетата руса коса (нейното богатство и проклятие) стърчеше на кичури във всички посоки. Беше бледа, с изключение на две огнени пътечки високо на скулите й. Видът й никак не се хареса на Кордилия. Пат винаги се изчервяваше по същия начин, когато беше изплашен или вбесен.
Тя остана до мивката като си хапеше устните и въртеше ръце. Ох, к’во хубаво щеше да е да види най-сетне гърба на този свой проблем.
— Не си се забъркала в неприятности, нали? — прошепна тя, когато Сюзан смъкна седлото от гърба на Пайлън и го повлече към конюшнята. — По-добре да не си, мис. Не и сега. По-добре не.
4
Когато Сюзан се върна след двадесетина минути, не забеляза следи от напрежението или гнева на леля си. Кордилия ги беше скрила както някой друг би скътал опасно оръжие — пистолет, примерно — на най-горния рафт в килера. Беше се върнала в креслото си, плетеше и изражението й, когато се обърна към Сюзан, беше привидно спокойно. Тя проследи как момичето отива до мивката и си наплисква лицето. Вместо да вземе кърпата и да се избърше, Сюзан само погледна през прозореца с изражение, което изплаши Кордилия. Момичето без съмнение си въобразяваше, че изглежда изтормозено и отчаяно. Според Кордилия това беше само детинска несговорчивост.
— Добре, Сюзан — каза тя със спокоен, уравновесен глас. Момичето никога нямаше да разбере с какво усилие е постигнала този тон (и го е запазила). Не и докато не срещне самата тя твърдоглав тийнейджър, тъй де. — Какво те е измъчило така?
Сюзан се обърна към нея — Кордилия Делгадо, просто седнала в креслото си, с каменно спокойствие. За момент й се стори, че може да се нахвърли върху леля си и да накъса тънкото й, самодоволно лице на ивички, като пищи: „Това е твоя грешка! Твоя! Вината е твоя!“ Чувстваше се омърсена. Не, това не беше достатъчно силно, беше овъргаляна в мръсотия и всъщност нищо не се беше случило. Тъкмо това беше най-ужасното. Нищо все още не беше станало.
— Личи ли ми? — беше всичко, което каза.
— Разбира се, че ти личи — отвърна Кордилия. — Сега ми кажи, момиче. Оправи ли те той?
— Да… не… не.
Леля Корд седеше в креслото си с плетивото в скута и вдигнати вежди, в очакване на повече сведения.
Накрая Сюзан й каза какво се случи, като говореше с неутрален тон общо взето — към края гласът й започна да потреперва, но това беше всичко. Леля Корд започна да изпитва предпазливо облекчение. Може би всичко се свеждаше до нервите на глупавата гъска, в крайна сметка!
С изяждането на роклята, както обикновено става, нещата не приключваха. Имаше още куп неща за вършене. Поради това Мария отведе Сюзан при остроликата Кончита Моргенщерн, главната шивачка. Заедно отидоха в стаята за шиене.