Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
„Ще го направи пак — помисли си тя и почувства нарастваща умора да я поглъща. — След като го е сторил веднъж, ще го прави всеки път, когато може. Отсега нататък идването тук ще бъде като… добре де…!“
Като обсада. Като игра на обсада.
Торин я позяпа още малко. Бавно, като насън, той дръпна полите на скъпата си бяла риза от колана на панталоните и ги остави да увиснат около кръста му като пола, прикривайки мокрото петно. Брадичката му блестеше, беше пускал лиги във възбудата си. Явно го усети, защото избърса мокрото с опакото на ръката си, зяпайки я с празните си очи през цялото време. После най-накрая в тях се появи някакво изражение и без да каже нито дума, той се обърна и напусна стаята.
Чу се тих пукащ звук, когато той се сблъска с някого в коридора. Сюзан го чу да мърмори „Прощавай, прощавай!“ под носа си (това беше по-добро извинение, отколкото й беше дал на нея, все едно дали го мърмореше или не) и след това Кончита влезе отново в стаята. Парчето плат, за което беше тръгнала, висеше през рамото й като плащ. Тя веднага забеляза бледото лице на Сюзан и мокрите й бузи.
„Няма да каже нищо — помисли си Сюзан. — Никой няма да проговори, както и не биха си мръднали пръста да ми помогнат да се измъкна от тази кал, в която се напъхах самичка. Ти си го приготви сама, сладурано — ще кажат, ако викам за помощ и това ще е извинението им да ме оставят да се гърча.“
Но Кончита я изненада.
— Животът е тежък, миси, тъй си е. Най-добре започвай да свикваш.
5
Гласът на Сюзан — сух, сега вече доста изпразнен от емоции — най-накрая секна. Леля Корд остави встрани плетивото си, изправи се и сложи чайника на печката.
— Драматизираш, Сюзан — говореше с глас, който би трябвало да е едновременно мек и мъдър, но не беше нито едното, нито другото. — Това ще идва от манчестерската ти жилка — половината от тях си въобразяваха, че са поети, а останалите — че са художници. Пък и почти всичките прекарваха нощите си прекалено пияни за нещо друго. Той ти е стиснал циците и се е изцвъркал на сухо, това е всичко. Няма какво толкова да те разстройва. И определено не е нещо, заради което да си губиш съня.
— Как би могла да знаеш? — попита Сюзан. Това беше нелюбезно, но тя беше преминала границата и без друго. Помисли си, че е стигнала до точката, в която може да понесе всичко от леля си, освен този поучително-мъдър тон. Звучеше като пресни фъшкии.
Кордилия вдигна вежди и заговори без колебание:
— Щом искаш, обвинявай ме! Леля Корд, дъртата стара кобила. Леля Корд, старата мома. Леля Корд, одъртялата девственица. Нали? Добре, може и да съм девствена, но съм имала един-двама любовници, когато бях млада… преди светът да се измести, както би казала. Един от тях май беше големият Фран Ленгил.
„А може и да не е бил“ — помисли си Сюзан. Фран Ленгил беше по-голям от леля й с поне петнадесет годинки, ако не и< с двадесет и пет.
— И аз съм чувствала козела на стария Том в гърба си един-два пъти, Сюзан. Да. Както и от предната си страна.
— И беше ли някой от твоите любовници на шейсет, с лош дъх и кокалчета, които пукат докато ти стиска циците, лельо? Опитваше ли се някой от тях да те прекара през най-близката стена, когато почваше да се перчи и да прави цвък-цвък?
Гневът, който очакваше, не последва. Това, което се случи, беше още по-лошо — изражение, близко до празния поглед, който беше видяла на лицето на Торин в огледалото.
— Сделката е сключена, Сюзан. — Усмивка, кратка и ужасяваща, проблесна като примигване по тясното лице на леля й. — Сделката е сключена, да.
Сюзан с ужас изкрещя:
— Баща ми би намразил това! Би го мразил! И би мразил теб, задето позволяваш да се случи! Задето го подпомагаш!
— Може би — каза леля Корд и ужасната усмивка отново се появи. — Може и да е тъй. Но какво би мразил още повече? Безчестието на нарушеното обещание, срамът на невярното си дете. Той би поискал да го сториш, Сюзан. И ако помниш лицето му, трябва да го сториш.