Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Калам се зачуди откъде ли са дошли бежанците. Малко населени места можеше да се намерят на левги околовръст.
Скоро Апт се появи от сухото корито — стъпките му по пясъка звучаха като удари по барабан. Раните на звяра бяха почти заздравели, виждаха се напукани белези по черната кожа. Пет дни бяха изтекли след нападението на д’айвърс. По нищо не личеше, че превъплъщенецът е проследил дирите им, и Калам се надяваше, че е пострадал достатъчно, за да се откаже от по-нататъшна гонитба.
И все пак някой ги следеше. Убиецът го усещаше с костите си. Изкушаваше се самият той да направи засада, но беше съвсем сам, а преследвачите му можеше да са много. Нещо повече, не беше сигурен дали Апт ще му помогне — подозираше, че няма. Единственото му предимство бе в това да продължи бързо. Беше намерил коня си без голямо усилие след битката и животното добре издържаше трудностите на пътя. Започнал бе да подозира, че между жребеца и демона е възникнал мълчалив спор за чест — бягството на коня му от битката сигурно го беше уязвило и конят като че ли беше решил да опровергае лъжливото чувство на превъзходство у Апт.
Калам отново се качи на седлото. Апт беше намерил следата, оставена от избягалите оцелели, и душеше във въздуха, като поклащаше плоската си глава.
— Не е наш проблем — каза му Калам и разхлаби единствения му останал дълъг нож в канията. — Имаме си достатъчно неприятности, Апт. — Смуши коня и го подкара в посока, която щеше да го отведе доста встрани от следата.
Сгъстяващият се вечерен сумрак го завари сред равнината. Въпреки огромния си ръст демонът сякаш се стопи в здрача. „Демон, роден в селението на Сянка — не би трябвало да се изненадвам.“
Степта пред него започна да се снишава — поредното корито на древна пресъхнала река. Щом наближи, от укритието си на отсамния бряг се надигнаха сенки. Калам изруга наум, забави коня си и вдигна ръце с дланите навън.
— Мекрал, обарий! — извика им. — Яздя Вихъра!
— Приближи се тогава — отвърнаха му.
С вдигнати ръце, Калам подкара напред коня с пети и колене.
— Мекрал — повтори одобрително същият глас. От високата трева пристъпи мъж с тълвар в едната ръка. — Ела да споделиш пира ни, ездачо. Носиш ли вести от север?
Успокоен, Калам скочи от коня.
— Стари са, от няколко месеца, обарий. На глас не съм говорил от седмици. Вие какво можете да ми разкажете?
Заговорилият го се оказа просто поредният разбойник, мародерстващ зад благородната маска на въстанието. Оголи зъбите си в широка усмивка.
— Мъст над мезла, мекрал. Сладка като пролетна вода е такава мъст.
— Вихърът не е видял поражение, а? Армиите на мезла нищо ли не са направили?
Калам закрачи с разбойниците към стана им. Беше вдигнат немарливо и показваше, че водачът им не е от най-умните. Скоро щяха да запалят толкова голям огън, че щеше да се вижда през половината Одан. В набързо стъкмената ограда беше навързано малко стадо волове — откъм подветрената страна на бивака.
— Армиите на мезла не правят нищо, освен да мрат — заговори му ухилен главатарят на бандата. — Чухме, че е останала само една, далече на югоизток. Водена от някакъв уикец със сърце от черен безкръвен камък.
Калам изсумтя. Мъжът му подаде мях с вино, той кимна благодарно и отпи дълбоко. Салтоанско, плячка от мезла. — „Сигурно е от фургона, дето видях преди малко. Както и воловете.“
— Югоизток, викаш? Някой от крайбрежните градове?
— Да, Хисар. Но Хисар вече е в ръцете на Камъст Релой. Както и всички градове освен Ейрън, но в Ейрън са джистал. Уикецът бяга през сушата, обременен с хиляди бежанци — молят го за закрила, макар че му смучат кръвчицата.
— Не му е толкова черно сърцето тогава — промърмори Калам.
— Вярно. Трябваше да ги остави на армиите на Релой, но се бои от гнева на изнежените глупци в Ейрън, не че ще дишат още дълго.
— Как се казва тоя уикец?
— Колтейн. Разправят, че бил крилат като гарван и все намира за какво да се смее посред сечта. Дълга, бавна смърт го чака него, това поне Камъст Релой го е обещал.
— Вихърът дано пожъне всяка награда, която е заслужил — каза убиецът и отново отпи.
— Красив кон си имаш, мекрал.
— И верен. Да му мисли странникът, който би се опитал да го яхне. — Надяваше се, че намекът няма да прозвучи прекалено тънко за събеседника му.
Водачът на бандата сви рамене.
— Всяко нещо може да се опитоми.
Убиецът въздъхна и остави меха на земята.
— Вие да не сте изменници на Вихъра?
Всички около него се спряха. Едно сухо като кост дърво запращя в огъня.
Водачът разпери ръце и направи обидена физиономия.