Храмът на ветровете

Някой ден щеше да се наложи да направи нещо за Шота. Преди Калан да се опита.

Ричард се наведе към Калан.

— Извинявай. Смъртно съм уморен и действах, без да мисля.

Тя го стисна за ръката.

— Обеща ми, че ще поспиш, не помниш ли?

— Веднага щом видя каква е тая работа с Надин.

Пред вратата на стаята Надин сграбчи Ричард за ръката и го бутна вътре. Преди да има време да възрази, той видя момче, седнало на червен стол. Стори му се, че разпозна в негово лице един от играчите на Джа’Ла, които бе гледал.

Момчето се тресеше от плач. Щом видя Ричард да влиза, скочи от стола и припряно смъкна вълнения каскет от русата си глава. Застана прав, мачкайки шапката си в ръце, треперейки в очакване, без да може да спре сълзите си.

Ричард се наведе над момчето:

— Аз съм Господарят Рал. Чух, че си искал да ме видиш. Как се казваш?

Момчето изтри носа си. Сълзите продължаваха да се стичат по лицето му.

— Йоник.

— Така, Йоник, какво има?

Той можа да произнесе само думата „брат“, преди да избухне в неконтролируем плач. Ричард го пое в прегръдката си и започна да го успокоява. Момчето продължаваше да хлипа на пресекулки, притискайки се в Ричард. Нещастието му бе покъртително.

— Можеш ли да ми разкажеш какво се е случило, Йоник?

— Моля ви, Татко Рал, брат ми е болен. Много болен.

Ричард изправи момчето на крака пред себе си.

— Така ли? И какво му е?

— Не знам — проплака Йоник. — Опитахме всичко. Но е толкова болен. Откакто предишния път идвах при Вас за помощ, е още по-зле.

— Откакто си идвал предишния път?

— Да — озъби му се Надин. — Преди няколко дни дойде да те моли за помощ. — Надин посочи с пръст Калан. — Тя го отпрати.

Лицето на Калан пламна. Устните й помръднаха, но от гърлото й не излезе нито звук.

— Всичко, което я интересува, са нейните армии и войни и как да причинява болка на хората. Не я е грижа за някакво си малко болно момче. Ако беше някой красив, важен дипломат, тогава щеше да се разтича. Няма представа какво е да си беден и болен.

Ричард накара Кара да замръзне на мястото си само с поглед. Обърна се към Надин и я изгледа свирепо.

— Достатъчно.

Дрефан постави ръка на рамото на Калан.

— Сигурен съм, че си имала сериозна причина. Не си могла да знаеш колко болно е братчето му. Никой не те обвинява.

Ричард се обърна пак към момчето:

— Йоник, брат ми Дрефан е лечител. Заведи ни при брат ти и ще видим дали ще можем да му помогнем.

— Аз имам билки — обади се Надин. — И аз ще помогна на брат ти, Йоник. Ще направим всичко, което е по силите ни. Обещаваме.

Йоник изтри очите си с ръка.

— Моля ви, побързайте. Кип наистина е зле.

Калан изглеждаше на ръба да заплаче. Ричард я успокои с ръка на гърба. Усети как трепери. Опасяваше се, че момчето може би е наистина много болно, и реши, че ще е по-добре да й спести гледката. Не искаше тя да се обвинява.

— Защо не ме почакаш, докато видим какво става там.

Тя вдигна към него зелените си очи.

— Идвам с теб — произнесе през зъби.

Ричард се отказа да се мъчи да запомня посоките в лабиринта от тесни улички и извити алеи, през които минаваха, и просто се опитваше да държи под око слънцето, за да се ориентира, докато Йоник продължаваше да ги води през хаоса от сгради и скрити зад дувари задни дворове, окичени с пране.