Храмът на ветровете
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Храмът на ветровете». Краткое содержание книги:
Ричард не беше експерт, но бродерията явно бе майсторска.
— Дали тя я е правила?
Дрефан сви рамене.
— Сайлъс не знаеше. Може би. А може и да я е видяла някъде и да я е взела заради розата — като името й.
Той нежно прокара пръст по цветето, като не откъсваше поглед от бродерията.
— Дрефан, защо… защо ходиш на подобни места? Има достатъчно хора, които се нуждаят от лечителска помощ. Има войници, които бяха ранени долу в дупката. Имаш достатъчно работа. Защо ходиш в бардаци?
Дрефан прокара пръст по една зелена избродирана нишка.
— Грижа се за войниците. А там ходя в личното си време, преди другите да са станали и да имат нужда от мен. Също като Роуз, майка ми вкара в леглото си не когото трябва. Никой не е познавал това момиче. Никой не е знаел коя е, откъде е. Дори не знам името на майка си — не го е казала на лечителите, при които ме е оставила. Казала само, че е курва.
— Съжалявам, Дрефан. Въпросът ми беше глупав.
— Не, съвсем логичен. Никого не го е грижа за подобен род жени. Искам да кажа като хора. Понякога мъжете, които ходят при тях, ги пребиват като кучета. Разболяват се от ужасни болести. Другите хора ги презират. Билкарите не ги допускат в магазините си — за да не си развалят репутацията и да отблъснат почтените хора. Много от болестите, които са пипнали тези жени, дори аз не знам как да лекувам. Умират бавно и тъжно. Заради пари. Някои са пияници, а мъжете ги обладават и им се изплащат в алкохол. Пияни са през цялото време, не знаят какво става около тях. Други се надяват да срещнат някой богаташ и да му станат любовници. Мислят си, че ще му доставят удоволствие и ще спечелят благоразположението му. Като майка ми. Наместо това се сдобиват с копелета като мен.
Ричард не знаеше как да реагира. Доскоро беше готов да повярва, че Дрефан е безчувствен опортюнист.
— Е, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, и аз съм син на това копеле.
Дрефан вдигна поглед и се усмихна.
— Сигурно. Но поне майка ти те е обичала. За разлика от моята. Дори не ми е оставила името си.
— Не говори така, Дрефан. Майка ти те е обичала. Завела те е на място, където да си в безопасност, нали? Можеш ли да си представиш колко ли й е било трудно да го стори? Колко ли е било съкрушено сърцето й да те остави при някакви непознати? За да направи подобно нещо, трябва да те е обичала наистина много.
Дрефан се усмихна.
— Мъдри думи, братко. С ум като твоя един ден от теб ще стане голямо нещо.
Ричард също му се усмихна.
— Понякога се налага да предприемаме отчаяни постъпки, за да спасим хората, които обичаме. Имам дядо, които високо цени отчаяните постъпки. С примера за твоята майка, мисля, че започвам да разбирам какво е имал предвид дядо ми.
— Дядо ли?
— Бащата на майка ми — Ричард незабелязано прокара пръст по релефното изображение на думата ИСТИНА върху дръжката на меча. — Един от най-великите хора, които имам честта да познавам. Майка ми почина, когато бях малък. Баща ми — човекът, когото мислех за мой баща — често пътуваше по работа — беше търговец. Практически ме отгледа Зед. Предполагам, че приличам на него повече, отколкото на когото и да било другиго.
Зед притежаваше дарбата. Ричард бе наследил дарбата не само от Мрачния Рал, но и от Зед, по майчина линия, както и по бащина. От две страни. Ричард се успокояваше с мисълта, че във вените му тече дарбата на един добър човек, а не само на Мрачния Рал.
— Той жив ли е?
Ричард отмести поглед от сините, познати очи.
— Надявам се. Едва ли някой друг все още се надява, но аз вярвам. Понякога ми се струва, че се заблуждавам, и тогава сякаш престава да е жив.
Дрефан докосна с ръка рамото на Ричард.
— Тогава продължавай да вярваш. Може да се окажеш прав. Щастлив си, че имаш семейство. Знам го, понеже самият аз нямам.
— Вече имаш, Дрефан. Имаш брат, поне това — а скоро ще имаш и снаха.
— Благодаря, Ричард. Това означава много за мен.
— Ами ти? Чувам, че половината от жените в Двореца са по петите ти. Няма ли сред тях някоя по-специална?
Дрефан се усмихна дистанцирано.
— Просто момичета, това е всичко. Момичета, които си мислят, че знаят какво искат, и се впечатляват от някакви глупотевини, които изобщо не би трябвало да имат значение. Както забелязвам, и пред теб претрепват с клепачи. Някои хора ги привлича силата. Хора като майка ми.
— Мен! Привижда ти се.
Дрефан стана сериозен:
— Калан е прекрасна. Ти си щастлив да имаш до себе си подобна жена с качества и благороден характер. Такава жена се появява веднъж в живота, и то само ако добрите духове са благосклонни към теб.