Пробуждането на демона

При мисълта за онова невинно време по устните му заигра усмивка, прогонена бързо отдалеч по-мрачните чувства, обзели го при спомена за злото, което събратята на същите тези съществата бяха причинили на неговия свят.

Гнусното създание потрети въпроса си и Елбраян разбра, че е крайно време да отговори и понеже нямаше никаква представа какво го питат, просто се изправи — по-висок от който и да било гоблин — и бавно отметна качулката от главата си.

Половината чудовища изпищяха, а онзи с копието пристъпи напред и запрати оръжието си срещу него.

Елбраян изчака до последния възможен момент, после вдигна Ястребокрилия пред себе си и пресрещна връхлитащото копие. Щом двете оръжия се сблъскаха, той завъртя лъка си на една страна, като по този начин първо отклони, а после напълно спря движението на копието. Сега му оставаше просто да се пресегне и да улови вражеското оръжие в десницата си, отпускайки в същото време другата си ръка, в която здраво стискаше Ястребокрилия.

И ето че най-неочаквано, още преди нападателите му да са успели да се хвърлят в истинска атака, собственото им копие се оказа насочено срещу тях.

Противоречиви чувства се бореха в гърдите на младия мъж. Добре помнеше на какво го бяха учили елфите — на търпимост към останалите раси, макар че и те самите не хранеха никак топли чувства към гоблините и фоморийските великани. Все пак, в момента Елбраян се намираше далеч от което и да било човешко поселище, собствената му раса нямаше претенции към тези земи, тъкмо обратното — нямаше да се учуди, ако те всъщност се обитаваха от гоблини. Ако наистина беше така, справедливо ли щеше да бъде да ги нападне в дома им?

От друга страна, едно от тези същества току-що беше запратило копието си по него, въпреки че това би могло да бъде по-скоро от страх, отколкото проява на агресия. А и каквато и логика да викаше на помощ, младият мъж просто не можеше да прогони спомена за гибелта, сполетяла Дъндалис.

Поколеба се. Вярваше ли наистина, че гоблините пред него носят отговорност за отдавнашното злодеяние на събратята си? Мъжът, когото елфите бяха нарекли Нощна птица, трябваше да бъде честен, пределно честен със самия себе си, дължеше го на Бели’мар Джуравиел.

Бързо движение с китката и копието полетя натам, откъдето бе дошло, само че не за да наранява, а за да се забие в потока, с върха надолу, на двадесетина сантиметра от краката на собственика си. Хвърляйки им предупредителен поглед, Елбраян отново се зае да пълни меха си.

Беше им дал право да избират, ала част от него, огромна част, се надяваше, че те няма да се възползват от предоставената им възможност.

Едновременно чу и усети как водата се раздвижи, когато съществата бавно се приближиха и макар да не ги виждаше, беше сигурен, че поне две от тях са излезли от потока, за да се прокраднат пред и зад него.

Застанал нащрек, младият мъж се вслушваше в стъпките им, готов да реагира и при най-малкия знак, че копието лети към него.

Изведнъж всичко сякаш спря — движение, стъпки, плисък на вода. Не можеше да са на повече от три-четири метра, сигурен беше той и бавно, съвсем бавно се обърна към гоблините от едната си страна и се изправи, извисявайки се с поне половин метър и над най-високия си противник.