Кралят

Ала колкото и да му се щеше да задържи тази глава от живота си настрани, образите нахлуха в ума му с ужасна яснота: беше пострадал през деня – подхлъзване в стаята, при което бе паднал върху остър метален прът. Заради раната не беше в състояние да се дематериализира, но все пак бе достатъчно добре, за да тръгне от замъка, когато бе повикан при едно от Първите семейства.

Когато потегли по залез-слънце, нямаше намерение да се прибере чак до сутринта.

Братството бе дошло за него само час по-късно.

Докато успее да се върне в замъка, вече беше твърде късно. Баща му си бе отишъл.

Що се отнасяше до външните белези – да, на някои мъртви наистина им личеше: убитите, осакатените, престарелите… но не и баща му. Той изглеждаше просто заспал, тялото му беше окъпано и облечено в церемониалните одежди, косата му – грижливо сресана, с ръкавици на ръцете и обувки на краката, сякаш възнамеряваше сам да влезе в гроба.

– Какво казваш? – Рот поклати глава. – Не…

Ново прошепване в ухото му:

– Погледнете ноктите ѝ.

Ана повдигна клепачи и очите ѝ се разшириха при вида на брата. Рот се приведе към нея и я целуна по челото.

– Не се тревожи, обич моя.

В миг тя се успокои под допира и гласа му; затвори очи и продължи да се храни.

– Точно така – прошепна Рот. – Вземи онова, което ти давам.

Когато се увери, че се е успокоила напълно, той сведе пог­лед към дланите ѝ и се намръщи. Ноктите ѝ бяха… сини.

Ръцете на баща му бяха облечени в ръкавици.

– Ела пак – дрезгаво каза той на брата. – Ще те повикам.

Торчър кимна и отиде до вратата. Преди да излезе, заяви ясно:

– Не позволявайте да сложи в уста нищо, което не е било опитано.

Отрова? Нима беше… отрова?

След като вратата на покоите им бе затворена и заключена отново, Рот почувства, че го обзема странно спокойс­твие – силата и решителността му се завърнаха, докато Ана продължаваше да пие от вената му с все по-сигурни глътки. И колкото повече вземаше от него, толкова повече онзи цвят на смърт изчезваше от ноктите ѝ.

След смъртта на баща си Рот се бе носил безтегловен в света… докато не му доведоха Ана и тя се превърна в неговата опора, възвърнала го не само към дишането в гърдите му и ударите на сърцето му, но и към властването му като крал.

Само като си помислеше, че може би бяха отнели баща му? А сега и обичаната му жена?

Припомни си изражението на Торчър… и разбра, че в двора си има врагове. Врагове, способни на убийство.

Гняв закипя под повърхността му, променяйки го отвът­ре… така, както се ковяха стомана и желязо.