Кралят

Коленичил до ложето им, Рот броеше секундите между диханията на своята възлюбена, измерваше всяко нейно вдишване, докосващо едва-едва ръката, която бе положил на кръста ѝ. Все по-нарядко си поемаше дъх тя, все по-бавно го изпускаше.

А междувременно неговото сърце продължаваше да бие, неговите дробове изпълняваха задълженията си, неговото тяло не спираше.

Струваше му се така жестоко… и в миг би ѝ отстъпил своето здраве. Би ѝ дал всичко, за да я задържи до себе си… и тъй като това не беше възможно, той сложи длан върху дръжката на инкрустирания със скъпоценни камъни кинжал и го вдигна между тях.

Приковал поглед в полуотворените ѝ устни, той насочи острието право към гърдите си. Подпората, върху която бе поставено ложето, бе изработена от здрави дъбови греди и те се намираха точно на височината, която му беше необходима: опря основата на оръжието върху ръба на дървото и като го задържа изправено, се приведе, преценявайки разстоянието, което трябваше да преодолее.

Опрял гърди във връхчето на острието, той натисна леко, колкото да почувства убождането му.

Доволен от ъгъла, Рот обърна ножа и се зае да издълбае малка окръжност в дървото, дупка, в която да застопори кинжала. Струваше му се липса на уважение, че похабява пос­ледните дихания на Ана, зает с подобна задача, вместо да е погълнат от нея и единствено от нея.

Ала трябваше да е готов.

Ако я изгубеше, преди да успее да се погрижи за това, съществуваше риск нещо да се обърка, а той трябваше да е сигурен, че няма да има никакъв шанс да оцелее.

– Какво… правиш?

Рот вдигна рязко глава. За миг не можа да разбере какво вижда пред себе си.

Ана бе обърнала бледото си лице към него и го гледаше изпод натежали клепачи.

Върхът на ножа се изплъзна от прореза, който той дълбаеше, и потъна в китката му. Рот дори не забеляза.

– Ана…?

Езикът ѝ близна кръвта по устните ѝ.

– Нашият син…

Рот не чу нито думичка от онова, което тя каза. Сълзи изпълниха очите му, сърцето му се блъскаше в гърдите и за миг той се зачуди дали не е просто сън… резултат от това, че самият той бе издъхнал, че бе забил ножа в мястото, където любовта му към нея бе най-силна.

Само че… не, тя протегна ръка към него. Докосна го по лицето с удивление… сякаш и самата тя не можеше да повярва, че е дошла в съзнание.

– Ана! – Той притисна устни до нейните, а после избърса собствените си сълзи от студените ѝ бузи.

Внезапно съветът на лечителя отекна в главата му и той побърза да поднесе китката си към устата ѝ.

– Пий, обич моя… и недей да говориш все още. Пий. Най-вече и преди всичко трябва да пиеш!

Неговата Ана се съпротивлява само за миг, преди да прег­лътне веднъж. И отново. За трети път.

Тя простена и затвори очи, ала не от болка или страх. Не, беше от жизнено облекчение, сякаш утоляваше глад, който я беше измъчвал до болка, и агонията отслабваше.