Кралят

– Не, сигурен съм, че ще ги убият. – Трез разтърка тила си. – Знаеш ли, във всичко това има толкова много тъжни неща… но най-ужасно ми се струва, че не мога дори да се преструвам, че съм разстроен заради тях двамата. То е сякаш… са сключили сделка с дявола. Ако се случи нещо лошо, сами са си го заслужили.

За съжаление, независимо какво сполетеше майка му и баща му… дългът все така трябваше да бъде платен.

Дори ако С’Екс ги накълцаше на парченца, от Трез все още щеше да се очаква да изпълни онова, за което те се бяха договорили.

Онова, което бе пуснато в ход… не можеше да бъде върнато назад. И докато се взираше в Селена, от тази истина го болеше повече отвсякога.

* * *

Ръцете на Селена трепереха. Още от мига, в който Трез бе казал, че е бил с… колко ли точно човешки жени, почуди се тя.

Прескъпа Скрайб Върджин, не искаше дори да мисли за това.

Но поне би могла да накара ръцете си да престанат да треперят. Когато Трез се умълча, тя разпери пръсти и ги размърда с надеждата да спре треперенето, преди той да бе прозрял през спокойната ѝ фасада: усетеше ли, че я е разстроил, сигурна бе Селена, нямаше да каже нито дума повече… а това интимно пространство, в което изведнъж се бяха озовали, бе по-свято, отколкото сексуалното изживяване бе обещавало да бъде.

– Аз нямах родители – тихо каза тя. – Но не мога да си представя да имаш дете и… да го продадеш.

Трез кимна, като продължаваше да разтърква врата си.

– Нали? Искам да кажа, родителите ми ме ценяха, така е. Проблемът е, че за тях аз бях стока, нещо, което да бъде разменено. Очакваш подобно нещо от автомобилни дилъри и продавачи на килими, и от хора, които ръководят супермаркети и молове. И ми се ще да бях едно от онези копелета, които са в мир със света и себе си, та да си кажа: „Те не ме искаха, но въп­реки това аз имам стойност, дрън, дрън, дрън“… ала нещата не се развиха така. В главата ми… – Пръстът му описа кръг до слепоочието. – Аз съм нищо. Пълно нищо.

Изведнъж Селена почувства, че ѝ се иска да заридае. Да гледа този великолепен мъж насреща си… и да знае, че дълбоко в себе си той не вижда нищо от онова, което е? Това бе престъпление… престъпление, дело на онези, които би трябвало да го обичат най-много от всички.

– Затова ли си бил с човешките жени? – чу се да пита.

В последвалата тишина се чуваше само накъсаното ѝ дишане – боеше се от отговора. По цял куп причини.

– Да. – Той изруга под носа си. – По дяволите… бях с една такава точно преди да получа мигрена.

Това бе едва миналата нощ, помисли си Селена, потискайки порива да потръпне…

– И тя бе точно толкова празна, колкото се чувствах и аз. Просто две кухи тела, които се блъскаха едно в друго. Не означаваше нищо и точно това правех през всичките тези години. Физическо упражнение и нищо повече.

Селена се мъчеше да открие правилните думи, нещо, което да прозвучи уравновесено и спокойно и да му покаже, че изобщо не се чувства некомфортно от този разговор… макар всъщност да ѝ се струваше, че сърцето ѝ се къса. А не би трябвало.