Пражкото гробище

И така, в гробището в Прага се разкривало, че евреите кабалисти са вдъхновили кръстоносните походи, чиято цел била да върнат на Ерусалим статута на център на света, разбира се, благодарение също (Симонини знаел, че тук може да черпи от много разнообразни източници) и на неизбежните тамплиери. Жалко, че след това арабите изтикали кръстоносците в морето, а тамплиерите, както се знае, свършили зле, иначе планът щял да успее няколко века по-рано.

В тази перспектива, припомняли равините в Прага, и хуманизмът, и Френската революция, и войната за независимост в Америка допринесли да се подкопаят основите на християнството и на уважението към монарсите, като така подготвили завоюването на света от евреите. Естествено, за да осъществят плана си, на евреите им се наложило да създадат фасада на почтеност, а именно франкмасонството.

Симонини ловко преработил стария Барюел, непознат, разбира се, за Глинка и за нейните руски поръчители, и наистина генерал Ожевски, на когото Глинка изпратила доклада, решил да извлече от него два текста: по-късият съвпадал повече или по-малко с първоначалния вариант на сцената в Прага и бил публикуван в някои тамошни списания — като се забравяло (или се твърдяло, че публиката е забравила, или пък просто не знаела), че десет години преди това речта на равина, взета от книгата на Гьодше, вече била разпространена в Петербург, като през следващите години се появила и в Antisemiten-Katechismus157 от Теодор Фрич158; другият текст излязъл като брошура под заглавие „Тайна еврейства“159, удостоен с предговор от самия Ожевски, където за първи път се посочвало, че в текста се разкриват връзките между масонството и еврейството, и едното и другото проводници на нихилизма (в онези времена в Русия това било много тежко обвинение).

Естествено Ожевски изпратил на Симонини полагащото му се възнаграждение, Глинка достигнала до точката (тя го плашела и си била за плашене) да му отдаде тялото си като справедлива отплата за юначеството му — ала Симонини успял да се отърве от този ужас, като с помощта на биещо на очи треперене на ръцете и на множество целомъдрени въздишки дал да се разбере, че участта му е доста сходна с тази на Октав дьо Маливер, за когото десетилетия наред клюкарствали читателите на Стендал.

От този момент Глинка изгубила интерес към Симонини, и той към нея. Но един ден, като влизал в „Кафе дьо ла Пе“ за един обикновен déjeuner à la fourchette160 (котлети и бъбреци на скара), Симонини я видял седнала на една маса заедно с някакъв доста пълен и вулгарно изглеждащ буржоа, с когото обсъждала нещо, като разговорът очевидно бил напрегнат. Спрял се да я поздрави и Глинка нямало как да не го представи на този господин Рачковски, който го изгледал със силен интерес.