Пражкото гробище
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Тафров
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пражкото гробище». Краткое содержание книги:
„Пражкото гробище“ е с обем 528 страници (на италиански) и вече цяла година е тотален бестселър в Италия, Испания, Аржентина и други испаноговорящи страни, а откакто излезе на английски — и в англоезичния свят. Само в Италия книгата излезе с огромния за страната тираж от 200 хиляди екземпляра!
— Не е социалист — намесила се Юлиана Глинка с усмивка. — Той е визионер и затова казва истината. Нали виждате как изпреварва на пръв поглед по-разумното възражение, че може през вековете те да са имали своя държава в държавата, но пък е имало и преследвания, които са я породили, и тази държава би изчезнала, ако евреинът получи равни права с правата на местното население. Грешка, предупреждава ни Достоевски! Дори ако получат права като останалите граждани, евреите никога няма да изоставят дръзката идея, че ще дойде един Месия, който с меча си ще подчини всички народи. Заради това евреите предпочитат едно-единствено занятие, търговията със злато и бижута; така при идването на Месията няма да се чувстват свързани със земята, която ги е приютила, и ще могат да отнесат със себе си цялото си богатство, когато — както поетично казва Достоевски — ще блесне зората и избраният народ ще си вземе от старата къща кимвала, тимпана и рога и среброто и свещените предмети.
— Във Франция винаги сме били прекалено снизходителни към тях — заключил Туснел, — а днес владеят борсата и са господари на банките. По тази причина социализмът може да бъде само антисемитски… Не е случайно, че евреите възтържествуваха във Франция точно когато тук възтържествуваха новите принципи на капитализма, които идваха от другата страна на Ламанша.
— Прекалено опростявате нещата, господин Туснел — казала Глинка. — В Русия сред отровените от революционните идеи на този Маркс, когото хвалите, има много евреи. Те са навсякъде.
И се обърнала към прозорците на салона, сякаш те чакат с кинжали зад ъгъла на улицата. А Симонини, обзет от завърналите се детски страхове, се сетил за Мордехай, който нощем се качвал по стълбището.
Симонини веднага видял в Глинка своя бъдеща клиентка. Започнал да сяда до нея и дискретно я ухажвал — не без известно усилие. Нашият човек не бил добър ценител на женския чар, ала все пак забелязвал, че лицето й е като на белка, а очите й твърде близки до основата на носа, докато Жюлиет Адам, макар и да не била вече такава, каквато я знаел отпреди двайсет години, била все още красива добре сложена дама с привлекателна царственост.
Все пак Симонини не стигнал твърде далеч по отношение на Глинка и изслушвал фантазиите й, като се преструвал, че го интересуват фантасмагориите на госпожата как във Вюрцбург благодарение на някакъв хималайски гуру имала видение и така получила достъп до някакво откровение. Така че това бил сюжет, за който можел да предложи антиеврейски материал, подходящ за склонността й към езотериката. Още повече че се носел слух, че Юлиана Глинка била племенница на генерал Ожевски, доста видна фигура в руската тайна полиция, и че чрез него под някаква форма била на заплата от Охранката, имперската тайна полиция — като в това си качество била свързана (не се знаело дали като служителка, като сътрудничка или като пряка конкурентка) с новия завеждащ всички разследвания в чужбина Пьотър Рачковски. Един ляв вестник, „Льо Радикал“, направил догадката, че Глинка се издържа, като постоянно предава сведения за руските терористи в изгнание — което значело, че посещава не само салона на Адам, а и други подобни, неизвестни на Симонини.
Трябвало да приспособи към вкусовете на Глинка сцената от гробището в Прага, като премахне дългите описания на икономическите планове и засили месианските елементи в речите на равините.