Да започнем отначало
- Автор: Поттер Александра
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-298-0
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Да започнем отначало». Краткое содержание книги:
Така например след една раздяла Потър започва да се самообвинява, както често правят жените. Иска й се да има възможност да направи нещата по различен начин, така че връзката й да тръгне по друг път. Именно тази история я вдъхновява за романа „Да започнем отначало“. „Помислих, че ще бъде страхотна история, ако дам на героинята си втори шанс за нейната връзка. Ако по някакво чудо започне да излиза отново с приятеля си. Представете си само какви неща би могла да направи!“
— Не, не си — повтарям твърдо. — Ти не си влюбен в истинската мен, влюбен си в момичето, което станах, момичето, което се опитах да бъда заради теб. Повярвай ми, аз не съм момичето, в което си влюбен. Тя не съм аз. — В гърлото ми се качва ридание — да произнеса тези думи на глас означава да погледна онова, в което съм се превърнала, а реалността е доста нелицеприятна. — Ти си влюбен във фалшификат. Аз съм фалшива.
Когато произнасям думите, мисля за Фъргюс. Той беше прав за всичко, а аз отказах да му повярвам.
— Аз мислех, че не съм достатъчно добра. Че има нещо сбъркано в мен. Че трябва да се променя, за да ме харесваш и обичаш, да бъда различна, да бъда повече…
Очите ми се пълнят със сълзи, когато си спомням чувствата си. Когато скъсахме първия път, обвинявах себе си. Смятах, че вината е моя. Ако се бях напънала повече, ако бях опитала да направя нещата по-различно, ако бях по-забавна, по-секси, по-умна, по-ентусиазирана, по-спортна, по-успешна… повече всичко друго, освен себе си, тогава Себ щеше да се влюби в мен.
Защото някога, някак си, някой или нещо бе издълбал, прогорил, насадил дълбоко вътре в мен една несигурност, тревожност, самосъмнение — наречете го както искате, — което ме кара да чувствам, че не заслужавам да бъда обичана, че онази старата, обикновената „аз“ не може да бъде преуспяла, че кой знае защо не струвам нищо. И през всички тези години бях носила това чувство вътре в мен.
— Само че сега най-накрая разбрах, че съм достатъчно добра — казвам уверено и, чувайки гласа си да го произнася високо за пръв път в живота си, неочаквано разбирам, че е истина. — Аз съм повече от достатъчно добра и няма нужда да се променям. Просто трябва да приема и да обичам себе си, такава каквато съм. Защото как мога да очаквам някой да ме обича, когато аз не се обичам? Някой да мисли, че съм достатъчно умна, талантлива или красива, ако аз не мисля така?
Но той не ме слуша. Той не иска да слуша.
— Има ли някой друг? Това ли е причината?
Все едно удря по тенекия — всичко в мен зазвънява, всяка клетка в тялото ми подскача.
— Не, разбира се, че няма! — отговарям ядосано, но мисълта ми ме предава, защото моментално се сещам за Фъргюс.
Все още не съм се чула е него. Той беше толкова сърдит и разстроен, че сигурно няма да ми прости, особено сега, след като знае, че вече съм прочела имейла, който бе изпратил на „Сара“. Гърдите ми се стягат. Все още не мога да повярвам, че е изпитвал такива чувства. Нямах никаква представа, ей, богу!
Макар че…
Споменът се събужда и изплува в ума ми — двамата седим на терасата, снежинките летят над главите ни, дъхът ми спира… в мен гори някакво чувство за вълшебство, очакване и още нещо… само че не мога да го определя. Няма значение. Каквото е било, вече го няма.
— Не, няма друг мъж — повтарям тихо.
За няколко минути никой не помръдва, не говори и настъпва неудобна тишина. Чувам тихото жужене на хладилника, капките от крана на чешмата, приглушения звук на самолет високо над нас.
— Сигурна ли си, че не е заради уикенда във Франция? — пита след малко той. — Защото Крис ми спомена нещо за джакузито…
— О, Себ, моля те — въздъхвам и той млъква. — Повярвай ми, няма нищо общо с уикенда, с джакузито, или с теб… Никога не е имало връзка е теб, а е мен. — Гласът ми омеква, отивам и сядам до него на дивана. — Ти си страхотен, но аз не съм твоето момиче.
— Не, ти не мислиш така, просто го казваш — той вече говори високомерно. Първоначалното му изумление и обида са се превърнали в раздразнение. Скръства ръце и се обръща към мен. — Това е нещо, което човек казва, когато се разделя с някой.
Уцели в десетката. Доколкото си спомням той каза почти същите думи, когато скъса с мен.
— Не, Себ, ти не ме слушаш. Аз наистина мисля така — повтарям отново. — Ти обичаш спорта, тичането и фитнеса, а аз обичам да се излежавам на дивана и да гледам „Х-фактор“.
— А военния фитнес? — пита, сякаш ме е хванал натясно.
— Ходих един-единствен път и разтегнах сухожилие.
— Но нали тичаше!
— Не аз, ти тичаше! Аз само се преструвах. Тичам единствено, за да хвана автобуса! — правя пауза и изчакам изражението му. Най-накрая признах коя съм и пред двама ни.