Да започнем отначало

— Ако трябва да изживея отново живота си, не бих променил нищо от тези петдесет и седем години. Нито миг. Дори кавгите и споровете, а ние имахме такива, искам да ти кажа. — Смее се на спомените. — Имахме сблъсък дори първия път, когато се срещнахме.

Гледам го е изненадана усмивка.

— Никога не си ми казвам преди.

— Бяхме на кино. Отидох с моите приятели Боби Уинкър и Фред Лестър. Не мога да си спомня какво гледахме, най-вероятно, защото бях прекалено зает да гледам баба ти. Видях я веднага след като влязохме в салона. Накрая на филма събрах смелост да я попитам мога ли да я изпратя до вкъщи и се опитах да я целуна…

— Дядо! — ахкам аз и се преструвам на възмутена.

— По онова време си падах малко сваляч — признава той, — но тя ме постави на място. Направо ме уплаши.

— Какво ти каза?

— Сега не мога да си спомня — мръщи вежди той, — но си спомням как ухаеше. На момина сълза. Помислих си, че мирише на лято…

Той се отнася, усмихва се на себе си и аз виждам, че се е върнал отново към онзи ден, към момента, когато е бил наперен младеж на двайсет години, флиртуващ с красиво младо момиче, което после е станало негова жена.

— Оттогава не съм си представял живота без Енид. Откакто се оженихме, никога не сме спали поотделно, дори децата се родиха вкъщи… — Той млъква, а аз виждам как усмивката му се стопява. — Чак докато не отиде в болница… — Преглъща трудно, гледа някъде настрани, а гласът му стига до шепот. — Никога няма да забравя как влязох в онази болнична стая и я видях там… Бях толкова уплашен, а тя бе толкова смела… когато я загубих, беше най-страшният ден в живота ми. — Обръща се към мен, очите му са зачервени и блестят от сълзи. — Мислех, че ще умра от разбито сърце, мила.

Чувствам, че и моето сърце е разбито, като го гледам така разстроен и нещастен.

— Не си ли искал да се отървеш от тези спомени? — казвам, като се ядосвам на миналото. — Да изтриеш лошите спомени, да забравиш лошото, което се е случило, да запазиш само хубавите мигове, които сте преживели заедно?

— Никога не трябва да казваш това — смъмря ме строго дядо.

— Но защо? — наистина съм изненадана.

— Защото лошите спомени са тези, които те карат да оцениш добрите. Дори не си го пожелавай! Както баба ти обичаше да казва: „За да стане дъга, трябва да има дъжд и слънце.“

Той ме гледа, лицето му е сериозно.

— Не искам да забравям нищо. Всичко, което ми остана от баба ти, са спомените. Добри или лоши, не искам да загубя нито един от тях.

— Няма да ги загубиш — добавям бързо. — Ние никога няма да забравим баба, никой от нас.

— Но, нали знаеш… — Той търси моите очи. — Знам какво говорят другите.

— Какво?

— Че оглупявам… как го наричат днес… Алцхаймер.

— Никой не мисли така — протестирам, но вината ме пробожда, защото се сещам за срещата между родителите ми и сестрите, разговора, че трябва да го види доктор, собственото ми оплакване пред Фъргюс. Не искам да лъжа дядо, но как мога да му кажа истината? Как?