Да започнем отначало

След няколко часа разчистване резултатът е три големи торби и две картонени кутии. Най-накрая свършвам и влача всичко към магазина. Всъщност трябва да го направя на няколко курса, така че когато оставям на земята и последния чувал, се чувствам напълно изтощена.

От своя страна, жената, която държи магазина, е въодушевена.

— Толкова мноооого ви благодаря, и всичко е тоооолкова прекрасно — гука тя, суетейки се сред купчините дрехи и веднага започва да ги сортира по цветове. — О, тази жилетка ми харесва!

Поглеждам и виждам, че държи красива блуза от мохер е три четвърти ръкави и седефени копчета, и чувствам съжаление. Винаги се случва така, когато раздавам разни неща. В мига, в който някоя дреха вече е в благотворителния магазин, се случва нещо странно. Неочаквано започвам да я обичам отново и не мога да живея без нея.

Колко жалко, че няма еквивалент на благотворителна торба за хора. Така бихме могли да спасим много връзки в опасност: просто хвърляте партньора в торбата и в последния миг: хей, я чакайте, отново се влюбвате в него.

— Извинете, може ли да оставите тази работа за после… когато си отида… — моля, чувствайки се неудобно.

Тя спира, като държи жилетката до гърдите си.

— О, напълно разбирам — съгласява се, сетне снижава гласа си и казва тържествено: — Някоя вещ може би навява скъпи спомени, нали?

— Да — кимам, опитвайки да се засмея.

Звънчето на вратата звъни, прекъсва ни и в магазина влиза една дребна, сивокоса жена. Едва ли е по-висока от метър и петдесет, но влачи чанта на колелца, голяма почти колкото нея.

— О, моля, позволете, дайте на мен — вика продавачката, тича и държи вратата отворена. — Аз ще взема това…

— Non, non — отвръща жената със силен френски акцент. — И аз мога, добре съм. — Поглежда към мен и ми смигва. — Може да съм стара, но съм във форма. Като отлежал ликьор.

Засмива се весело, показвайки два реда малки, перфектни зъби, които, както забелязвам, са си само нейни. За някой на нейната възраст, това си е направо удивително, но пък тя не е типичната жена. Облечена е в черно, с яркочервено червило, а косата й е свита елегантно в малко кокче. Тя цялата е символ на елегантността.

— Донесох някои неща. — Отваря своята чанта на колеца. — Очевидно не е измъчвана от други мисли като мен, и започва да вади всичко върху тезгяха. И тогава виждам брашнения чувал.

— О, те са били ваши! — значи това е мистериозната френска дама, за която бях чувала.

— Oui, — кима дамата — имам още много. — Рови в чантата и изважда цялото й съдържание.

— Уха! — издавам възглас на задоволство. — Откъде идва всичко това?

— Оттам, където живях като малко момиче, една ферма във Франция… — Тя се усмихва на спомена. — Запазила съм толкова много неща, но сега се местя. Децата пораснаха и всеки пое по пътя си, съпругът ми почина, а къщата ми е много голяма.