Да започнем отначало
- Автор: Поттер Александра
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-298-0
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Да започнем отначало». Краткое содержание книги:
Така например след една раздяла Потър започва да се самообвинява, както често правят жените. Иска й се да има възможност да направи нещата по различен начин, така че връзката й да тръгне по друг път. Именно тази история я вдъхновява за романа „Да започнем отначало“. „Помислих, че ще бъде страхотна история, ако дам на героинята си втори шанс за нейната връзка. Ако по някакво чудо започне да излиза отново с приятеля си. Представете си само какви неща би могла да направи!“
— Виждал съм брошурите, познавам Сирил, той е през една стая до мен по коридора, не може да си спомни къде е… — Клати глава. — Всичко това ме плаши, Тес, животът навън ме ужасява.
За пръв път виждам страх върху лицето на дядо, виждам колко е объркан, и отчаяно искам да му помогна.
— Ти си добре, дядо! — опитвам да го успокоя.
— Така ли? — пита той. — Всеки ден си спомням все по-малко. Сякаш някой е откраднал спомените от мен и аз се опитвам да се закача за тях, да ги задържа… — той стиска костеливата си ръка, сякаш да ги хване и задържи — но те се изплъзват и не мога да направя нищо. Забравям имена, забравям места… — Той въздиша с раздразнение. — Ние сме сбор от нашите спомени, Тес. Те са най-ценното, които притежаваме. Добри или лоши, няма значение. Те ни правят онова, което сме. Какво бихме били без тях?
Той ме гледа и аз виждам гнева и раздразнение в очите му. Както и паника.
— Тревожа се, че започвам да я забравям. Не мога да си спомня как изглеждаше, гласът й, общите ни мигове… — Гласът му трепва и той спира да говори.
Слагам ръка на рамото му и го притеглям към себе си. Почти мога да почувствам страха му и искам да го предпазя. Дядо ме е гледал, откакто бях малко момиченце: утешаваше ме, успокояваше ме, вдъхваше ми увереност, правеше всичко за мен безопасно. Сега е мой ред.
— Никога няма да я забравиш. Дори и след милион години. Ако обичаш някого, сърцето ти винаги ще бъде с него, ще го помни. Дори когато умът забрави, сърцето не забравя.
Почти мога да почувствам как думите ми му вливат сила.
— Никога, дори и след милион години — повтаря тихо той. Слънцето се скрива зад едно дърво и, понеже попадаме в сянка, усещам, че температурите са спаднали. Чашите ни са празни.
— Става студено, трябва да си вървим — казвам.
— Да, добре — кима той.
И след като прибирам всичко в раницата си, двамата се хващаме за ръце и тръгваме бавно към колата.
36.
Връщам се в апартамента и търся ключа в чантата си. Фиона си е вкъщи, мога да чуя, че говори с някого, сигурно има компания… Ровя отново. Я, чакай, какво беше това? Май някакъв стон? Спирам и слушам. А това… тежко дишане? Намирам ключа и го пъхам в ключалката. Е, няма да е за пръв път да вляза и да се натъкна на нещо, на което не бива да присъствам.
Нарочно тряскам силно вратата и отивам в кухнята, където намирам Фиона да седи на масата. Както обикновено главата й не се вижда, само част от нея стърчи над капака на лаптопа. Чувствам облекчение. За разлика от нея.
Поглеждайки над компютъра, тя ме вижда и надава вик.
— А, божичко, изкара ми акъла!
Тя търси трескаво мишката и клика няколко пъти.
— Извинявай — бързам да я успокоя — не исках да те изплаша. — Свалям очилата си и въпреки коректора и спиралата за мигли, очите ми са все още подути и с тъмни кръгове под тях от сълзите снощи. Дядо беше просто любезен, като каза, че изглеждам чудесно. Изглеждам направо страшно.
— Не, просто не очаквах да се върнеш толкова рано… — Млъква, сякаш е казала прекалено много.
— Има ли някого тук? Стори ми се, че говориш с някого.
— Така ли? — Тя се върти нервно на стола. — Няма никой, просто току-що си говорих по скайпа с редактора за моята колонка…
— Но редакторът ти не е ли жена? Сигурна съм, че чух мъжки глас…
Резкият звън на телефона й ме прекъсва, тя го грабва нетърпеливо.
— Прекъснаха ни, ще ти се обадя после — шепти в слушалката. — Както и да е, излизам — казва високо и се обръща към мен.
Гледам я със съмнение.
— Къде отиваш?
— Ще заведа Талула на обичайната вечерна разходка — отвръща, поглежда ме и затваря капака на лаптопа.
— По бельо? — гледам изумено, тъй като едва сега виждам тялото й, като се изправя. Без дрехи.
Върху бузите й се появяват две червени петна.
— А, да, разбира се, каква глупачка съм, забравих… тук е толкова горещо, че се поразсъблякох! — възкликва и започва да си вее с ръка.
— Докато говореше с редактора си? — вдигам вежди.
— Амиии… в редакцията на „Сетърдей Спийкс“ всички са много либерални… — засмива се изкуствено, грабва разхвърляните дрехи, лежащи на купчина върху пода до стола, и бързо намъква вълнения си клин и суитчър. — Е, ще се видим по-късно. — Минава бързо покрай мен и взема палтото си от закачалката.