Да започнем отначало
- Автор: Поттер Александра
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-298-0
- Переводчик: Татяна Виронова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Да започнем отначало». Краткое содержание книги:
Така например след една раздяла Потър започва да се самообвинява, както често правят жените. Иска й се да има възможност да направи нещата по различен начин, така че връзката й да тръгне по друг път. Именно тази история я вдъхновява за романа „Да започнем отначало“. „Помислих, че ще бъде страхотна история, ако дам на героинята си втори шанс за нейната връзка. Ако по някакво чудо започне да излиза отново с приятеля си. Представете си само какви неща би могла да направи!“
— О, съжалявам.
— Non — клати глава тя. — Той беше болен, така е по-добре. Животът е като танц. Такова забавление, но когато си уморен, забравяш стъпките… — тя отново млъква и свива рамене. — Тогава е време да си починеш.
Докато говори за танци, си спомням за червената рокля и поглеждам към щендера с рокли. Дамата проследява погледа ми.
— Трябва да я пробвате.
— О, аз съм много по-едра — протестирам.
— Глупости! — тя клати малката си, приличаща на птица главица и с изненадваща пъргавост прекосява магазина и откача роклята от закачалката. — Свалете палтото.
Не съм свикнала непознати френски старици да ме командват, но безропотно правя каквото ми нареди.
— Това е коприна, погледнете как пада. — Като я слага върху ръцете ми, започва да нагъва плата около мен е умението на шивачка. — На мен ми беше малко дълга, такава бе модата през петдесетте… но на вас — parfait!
Отстъпва със задоволство назад и двете гледаме отражението ми в огледалото отсреща. Дрехата е върху джинсите и тениската ми, а аз съм обута със старите си маратонки, косата ми е небрежно вързана на опашка, но сякаш става магия и всичко изчезва.
Единственото, което мога да видя, са диплите и гънките на приятната яркочервена материя, която мирише на парфюм и на отминали дни, и за един кратък, прекрасен миг сякаш се пренасям в Париж през петдесетте години — дансинг, свещи, оркестърът свири…
— Всичко, от което се нуждаете сега, е някого, с когото да танцувате — кима й продавачката в магазина.
Връщам се от Париж и виждам, че съм в „Оксфам“ в Хамърсмит, а Риана пее по радиото.
— Да… — кимам, чувствайки се леко объркана.
— Сигурна съм, че има много мъже, с които да танцува — смее се старата дама, обръщайки се към продавачката. — Спомняте ли си, когато бяхте млада? Имаше толкова много мъже, nest pas?
Продавачката почервенява от предположението до корените на косата си, защото без съмнение е прекарала младостта си, заета с църковна благотворителност и разпродажби. Макар че имат разлика поне двайсет години, съвсем очевидно е, че тя не се е радвала на същата популярност сред противоположния пол, както французойката със своето ярко червило и червена рокля.
— Всъщност не знам много за това… — смее се неловко, отбягвайки погледа на старата дама и предпочита да гледа мен. — Е, как ще платите за роклята?
38.
След като купих червената рокля и всички останали чували, напускам магазина и се отправям към къщи. По пътя правя малко отклонение. Всъщност не е отклонение, а по-скоро пълно обръщане на посоката. Завивам по една улица към Шепърд Буш, вървя по паважа, броя номерата на сградите и накрая стигам гази, която търся.
Номер седемдесет и четири.
Адресът на Фъргюс.
С биещо като барабан сърце, спирам пред къщата от червени тухли. Последните няколко дни не съм правила нищо друго, освен да мисля за него. Все още се чувствам ужасно и не го обвинявам, че ми е сърдит, но накрая спрях да се самобичувам. Онова, което направих, може и да изглежда глупаво, но беше с добро намерение и причината бе правилна. И макар да не очаквам да ми прости, искам той да го знае. Трябва да го знае, защото аз се нуждая от това.
Очите ми се плъзгат нагоре по етажите, към неговата квартира на върха. Надявах се да му обясня, когато се появи в офиса тази седмица, но вместо него дойде друг куриер, а когато го попитах къде е Фъргюс, той обясни, че бил нов и нямал никаква представа. Току-що бил нает да доставя и взема пратките ни. Тогава му изпратих имейл и зачаках отговор. Но той не ми отговори. Изпратих му още един. Нищо. Не отговори и на съобщението ми. Нито вдига телефона си, когато му звъня.
Затова сега съм тук, стоя пред апартамента, опитвайки се да събера смелост, да приближа и да натисна звънеца. Такъв поне беше планът ми. Само че продължавам да стоя, чувствам се много по-нервна, отколкото си представях. Той очевидно не желае да ме вижда, нито да говори е мен, нали? Избягва ме и ме игнорира. Което води до въпроса — какво, по дяволите, търся тук? Вероятно ще ми каже да вървя на…
Чувствам как смелостта ми се изпарява. Беше глупава идея. Поредната глупава идея, мисля си. Изглежда съм пълна с такива. Обръщам се и тръгвам обратно, но съм направила само няколко крачки, когато чувам гласа на Фъргюс в главата си: „Никога не е късно да поправиш нещата“.