Знакът на Атина
- Автор: Риордан Рик
- Серия: The Heroes of Olympus #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-0866-7
- Переводчик: Александър Драганов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Знакът на Атина». Краткое содержание книги:
На Анабет й идеше да заплаче. Искаше й се някой, който и да е, да е до нея. Лио с огнените си сили или Джейсън със светкавиците си. Или Хейзъл, която можеше да срине целия тунел. Но най-вече искаше Пърси. Винаги се чувстваше по-смела, когато той е наоколо.
Няма да умра тук — каза си тя. — Ще видя Пърси отново.
Първите паяци стигнаха вратата. Зад тях идваше останалата част от армията им — черно море от пълзящи гадини.
Анабет подскочи до една от факлите на стената и я взе. Краят й бе намазан с катран, за да се пали лесно. Чувстваше пръстите си като оловни, но успя да извади кибрита от раницата си. Драсна една клечка и подпали факлата, след което подпали с нея барикадата.
Старото дърво пламна мигновено.
Пламъците облизаха паяжините и се спуснаха по коридора, изпичайки хиляди паяци.
Анабет отстъпи назад от кладата. Беше си спечелила малко време, но се съмняваше, че е избила всички паяци. Те щяха да се прегрупират и да атакуват отново веднага след като огънят изгаснеше.
Застана до ръба на пропастта. Светлината от факлата не осветяваше дъното. Скокът щеше да е самоубийствен. Можеше да опита да прекоси по някоя от дъските, увиснала на ръце, но не вярваше, че ще има достатъчно сила за това, пък и нямаше начин и да се изтласка нагоре с пълна раница и счупен глезен, дори да стигнеше от другата страна.
Анабет се наведе и разгледа гредите. Всички имаха железни кръгли куки от вътрешната си страна, разположени на няколко сантиметра разстояние една от друга. Може би това бяха останки от мост, чиято средна част бе премахната или унищожена. Но кръгли куки? Те не се ползваха за подпорки, а по-скоро за… Тя погледна към стените. Същите куки се използваха, за да придържат съсипаните гоблени.
Осъзна, че гредите не са били част от мост. Те бяха нещо като тъкачен стан.
Анабет метна факлата към другата страна на пропастта. Не вярваше планът й да проработи, но започна да вади конците от раницата си и да ги плете между гредите, образувайки мрежа, която минаваше от кука на кука, след което я удебеляваше веднъж, а после и втори път. Ръцете й се движеха с невероятна бързина. Спря да мисли за задачата си и просто започна да я върши, като бавно образуваше мрежа над пропастта.
Забрави за болката в крака си и за горящата барикада зад гърба си. Започна да напредва над пропастта. Мрежата издържа тежестта й. Бе минала половината път, без да усети.
Откъде се бе научила да плете така?
От Атина — реши тя. Майка й владееше всякакви полезни занаяти. Макар досега Анабет да не бе смятала тъкането за особено полезно.
Тя погледна назад. Огънят от барикадата догаряше. Няколко паяка бяха пропълзели през входа.
Анабет отчаяно продължи да плете и най-накрая мина от другата страна. Взе факлата и подпали плетената мрежа. Огънят обхвана конците. Дори гредите пламнаха, все едно бяха натопени в масло. За миг пожарът оформи две идентични сови. Дали Анабет наистина ги бе вплела в мрежата, или това бе някаква магия?
Не знаеше, но гредите паднаха в ямата, когато паяците се опитаха да минат по тях.
Анабет затаи дъх. Не виждаше пречка паяците да я стигнат, като се покатерят по стените или тавана. Ако пробваха това, щеше да й се наложи да бяга. А бе сигурна, че няма да им избяга.
По някаква причина обаче паяците не я последваха. Те застанаха на ръба на пропастта като злокобен черен килим, след което се разпръснаха и се върнаха назад по овъгления коридор, сякаш Анабет вече не им бе интересна.
— Или сякаш съм издържала някакъв тест — каза си тя на глас.
Факлата й угасна и я остави само на светлината от кинжала. Тя осъзна, че е оставила самоделната си патерица от другата страна на пропастта. Чувстваше се изтощена и без повече козове в ръкава си, но умът й бе ясен. Паниката й бе изчезнала с плетения мост.
Тъкачката — помисли си тя. — Сигурно вече съм близо.
Поне знаеше какво я очаква.
Мина по следващия коридор, подскачайки на куц крак, за да не натоварва счупения си глезен.
Не й се наложи да върви дълго.
След около шест метра тунелът се разшири в пещера — огромна като катедрала. Бе толкова величествена, че Анабет с мъка осъзнаваше всичко около себе си. Досети се, че това е помещението от кошмара на Пърси, но не бе тъмно. Бронзови мангали светеха с вълшебна светлина, подобна на тази, която боговете използваха на планината Олимп. Те осветяваха невероятни гоблени. Каменният под бе набразден от пукнатини, сякаш бе от лед. Таванът бе толкова висок, че се губеше в сумрака и огромните пластове паяжина.