Играч първи, приготви се
- Автор: Клайн Эрнест
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Играч първи, приготви се». Краткое содержание книги:
— Трябва да отида до тоалетната.
Вратата на капсулата се отвори при краката ми. Коридорът беше тъмен и пуст. Пъхнах наушника и гащеризона под матрака и прибрах гривната за глезена в джоба на новата си униформа, После затаих дъх, изпълзях навън и слязох по стълбата.
По път за асансьорите се разминах с няколко длъжници, но както обикновено, никой от тях не ме погледна в очите. Това ми подейства много облекчаващо, защото се тревожех някой да не ме разпознае и да забележи, че униформата не е моя. Когато спрях пред асансьора, затаих дъх, докато системата сканираше табелката с идентификационния ми номер. След, както ми се стори, цяла вечност, вратата се отвори.
— Добро утро. Господин Тътъл. Моля, задайте етаж — каза асансьорът, когато влязох в кабината.
— Фоайето — отвърнах дрезгаво и асансьорът тръгна надолу На табелката със служебния номер бе изписано името Хари Тътъл. Бях дал на измисления господин Тътъл достъп до цялата сграда, а после програмирах гривната за глезена си така, че да е кодирана със служебния му номер. Когато ме сканираха пред врати и асансьори, за да потвърдят, че имах нужния достъп, гривната им казваше, че наистина имах, вместо да направи онова, за което беше предназначена — да опържи задника ми с няколко хиляди волта и да ме обездвижи, докато дойде охраната.
По време на слизането с асансьора стоях мълчаливо и се стараех да не гледам директно в камерата, монтирана над вратата. После осъзнах, че всички кадри с мен, заснети от камерите, щяха да бъдат разглеждани под лупа, след като всичко приключеше. Вероятно лично Соренто щеше да ги разгледа, както и неговите началници. Затова погледнах към камерата, усмихнах се и небрежно се почесах по носа със среден пръст.
Асансьорът стигна до фоайето и вратите се отвориха. Почти очаквах долу да ме чака армия пазачи с насочени към мен оръжия. Но когато вратите се отвориха, видях само група костюмари от средното ниво на ръководство на ИОИ, които чакаха да се качат. Погледнах ги с празен поглед и излязох от асансьора. Сякаш преминавах границата с друга държава.
Из фоайето, от асансьорите и през вратите, щъкаше постоянен поток от прекалили с кафето служители. Редовни служители, а не длъжници. Те имаха право да се приберат у дома след края на смените си. Можеха дори да напуснат, ако пожелаят. Замислих се дали ги притесняваше фактът, че хиляди принудени да работят длъжници седят в същата сграда само през няколко етажа от тях.
Забелязах двама охранители близо до рецепцията и ги заобиколих отдалеч, като си проправях път през гъстата тълпа към дългата редица автоматични стъклени врати, които водеха навън към свободата. Едва се сдържах да не се затичам, докато се тътрех срещу пристигащите служители. „Аз съм просто техник, който се прибира у дома след дълга нощ на рестартиране на рутери. Това е всичко. Изобщо не съм длъжник, който бяга с двайсет зетабайта крадени служебни данни в джоба си. Не, не, в никакъв случай.“
На половината път към вратите долових странен звук и погледнах към краката си. Още носех гумените пантофи. Всяка моя стъпка изскърцваше пронизително по лъснатия мраморен под и се отличаваше на фона на официалните делови обувки на останалите. Всяка крачка, която правех, сякаш крещеше: „Хей, вижте ме! Погледнете насам. Нося гумени пантофи!“.
Но продължих да вървя. Почти бях стигнал до вратите, когато някой постави ръка на рамото ми. Замръзнах.
— Господине? — обади се женски глас.
Едва не хукнах през вратата, но нещо ме спря. Обърнах се и видях загрижения поглед на жена на около четирийсет и пет години. С тъмносин делови костюм. Носеше куфарче.
— Господине, ухото ви кърви — посочи тя с гримаса. — Обилно.
Докоснах ухото си и по пръстите ми останаха червени следи. Лепенките, които си бях сложил, бяха паднали някъде.
За миг се вцепених. Не знаех какво да правя. Исках да ѝ дам някакво обяснение, но нищо не ми хрумваше. Затова просто кимнах, благодарих ѝ, обърнах се и колкото се може по-спокойно излязох навън.
Поривът на мразовития утринен вятър едва не ме повали. Когато се овладях, тръгнах надолу по широките стълби и спрях само за да изхвърля гривната в кошче за боклук, където тя падна на дъното с приятно за ушите тупване.
Щом стигнах до улицата, тръгнах забързано на север Откроявах се като възпален крайник, защото единствено аз не носех връхна дреха. Краката ми бързо изтръпнаха, защото под гумените пантофи нямах чорапи.