![Брегът на светулките [calibre 1.39.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/2/9/bregt-na-svetulkite-calibre-1-39-0-download.jpg)
Брегът на светулките [calibre 1.39.0]
- Автор: Райс Луанн
- Язык: болгарский
- Год: 777
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Брегът на светулките [calibre 1.39.0]». Краткое содержание книги:
Но Хомър излая и се сгърчи на тревата, сякаш го прониза внезапна болка. Окапалите листа напомниха на Каролайн една друга горска пътека. Пулсът й се ускори. Тя се наведе и погали Хомър. Той веднага се обърна по гръб, готов за игра. Каролайн разбираше, че приятелят й се опитва да я задържи. Тъкмо се канеше да стане и да поведе Хомър и останалите към къщи, когато Джо коленичи до кучето. Нещо беше привлякло вниманието му.
— Виж — каза след миг той.
— О, страхотно! — възкликна иронично Сам. — Нашият прочут геолог внезапно е открил някакъв рядък вид камък, който се нуждае от изучаване точно на секундата. Стойте настрана от него!
— Не, погледни! — каза Джо и хвана ръката на Каролайн.
— О! — отново извика Сам. — Това е най-готиният начин да подариш на някого пръстен с диамант! Като да го скриеш в парфе, само че това тук е много по-оригинално!
— Млъквай, Сам! — сряза го брат му и прокара пръст по вътрешната страна на близкия изкорубен дънер. Вътре имаше послание, дълбоко издълбано в мекото дърво.
В мига, в който Каролайн погледна натам, разбра. Очите и се напълниха със сълзи. Потупа Хомър и позволи на Джо да задържи ръката й в своята. Очите й не се откъсваха от думите, гравирани в дънера, а по страните й се търкаляха сълзи.
— Мамо? — рече тихо тя.
— Какво, скъпа?
Всички се скупчиха около нея и коленичиха на земята. Ръката на Джо стискаше здраво нейната, а Хомър не спираше да я ближе по другата длан.
— Татко е бил тук — промълви Каролайн.
Всички глави се наведоха, за да прочетат издълбаните думи, но Огъста беше единствената, която ги прочете на глас:
— Обичам ви всички!
— Татко е издълбал това? — попита Клий.
— Сигурна съм — отвърна Огъста. Очите й блестяха.
Скай протегна ръка. Пръстите й докосваха всяка буква.
Раменете й се тресяха от плач, но тя погледна Каролайн право в очите и се усмихна през сълзи.
Внезапно плажът оживя. Чу се крясък на чайка. Доближи ги сърна. Каролайн си мислеше за баща си, за любовта му към природата. Беше намерил прекрасно кътче за семейството си.
— Защо не ни е казал? — промълви Скай и се втренчи в думите. — Защо не ни го е казал, вместо да го издълбава в дървото?
— Думите му са били тук през цялото това време — каза Каролайн.
Дали Хомър е знаел? Дали не е бил с баща им, докато е писал това? Дали го беше гледал как пие, как плаче и как с клатушкане се отправя към Брега на светулките, за да остави послание за дъщерите и жена си в този стар дънер?
Огъста кимна:
— Това е само един външен признак, но…
— Външните признаци са добри — засмя се Клий.
— Особено когато се окаже, че са липсващото парче — добави Каролайн.
* * *
Моментът на раздялата най-после беше настъпил. Прегръдки, целувки, обещания за писма.
Бяха прекалено близки. През всичките тези години Каролайн никога не беше изпитвала желание да се отдели от тях за по-дълго. Вечно беше имала чувството, че в нейно отсъствие щяха да се разиграят трагедии. Някой можеше да пострада или Хомър да умре. Сякаш всички, които обичаше, можеше да изчезнат, докато тя странстваше.
Сега обаче знаеше, че подобно нещо няма да се случи. Липсващите парчета направиха нещо повече от обикновено сглобяване на мозайката — те запълваха огромни празнини. Каролайн беше убедена в обичта на близките си.
Тя стисна ръката на Джо. Двамата се спряха за момент и вдъхнаха дълбоко от въздуха, наситен с мирис на море и билки. Чуваха се плясъкът на вълните, писъкът на чайките.
Каролайн отправи взор към рифовете, където продължаваха да лежат останките на «Камбрия». Затвори очи и си помисли за баща си, чийто дух беше изиграл особено важна роля в тази забележителна магическа нощ. Носеше камеята на Клариса на шията си. Джо беше прибрал часовника на баща си в джоба си. Звездите ярко се открояваха на тъмното небе, тя си избра една и я нарече на Андрю Локууд.
Мъртвите непрекъснато бдяха над живите, показваха им правилния път.
— Каролайн! — извика Клий от кухнята. — Виж!
— Виж! — извика едновременно с Клий и Скай.
Каролайн се обърна да види какво й сочат сестрите й. Светулка. Беше септември. Светулките отдавна бяха отлетели от плажа. Щяха да се върнат чак следващото лято. Но ето, че тази беше останала и сега се стрелкаше из тревите. Зеленикаво златистата й светлина въздействаше като магия, като шепот, дошъл от отдавна минали времена. Хомър се спусна след светулката — както беше правил преди години заедно с Хю.
— Добро куче! — одобрително извика Огъста. — Добро, прекрасно куче!
Каролайн погледна към сестрите си, после — към майка си. Те стояха зад остъклената врата на кухнята и гледаха навън. Хомър бавно се приближи до портата, приседна на каменната плоча и погледна Каролайн в очите. Тя също го погледна. Двамата дълго не откъснаха погледи един от друг.