Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

Вървяха мълчаливо. Есента вече се усещаше. В гората миришеше на сухи листа и окапали борови иглички. По изгнилите дънери бяха поникнали гъби. Бяха взели Хомър по същото време на годината. Спомените натъжиха Каролайн. Тя изпита копнеж по някои моменти от миналото.

Минаха покрай старото гробище, където беше погребан баща им, и излязоха на пътя, водещ обратно към «Хълма на светулките».

— Хомър! — извика Каролайн.

Гласът й отекна. Не я ли чуваше? Той разбираше, че тя заминава — беше го правила и преди — и сега тя вярваше, че любимецът й знае какво предстои…

В далечината се чу лай. Хомър ли беше? Каролайн се огледа. Искаше да го види — може би щеше да им е за последен път.

— Чухте ли го? — обърна се тя към близките си, после отново извика: — Хомър!

Старото куче се появи на пътечката, идваща от плажа. Каролайн коленичи на земята и разтвори ръце да го прегърне.

— Къде беше? — попита го тя, когато Хомър се сгуши в обятията й. Той я подуши по лицето, започна да ближе очите и ръцете й. Каролайн го остави да й се порадва на воля — толкова беше щастлива, че старият й приятел се беше запътил към дома, за да я изпрати.

Хомър изрази любовта си към нея и се отдръпна назад. Погледна Каролайн в очите и направи няколко крачки към мястото, откъдето беше дошъл. Пак извърна очи към Каролайн — очакваше да го последва.

— Къде отиваш, Хомър? — извика Огъста. — На някоя от своите тайнствени обиколки ли?

— Ти си пътешественик — с обич произнесе Каролайн, без да откъсва очи от него. — Но винаги се връщаш у дома.

Сърцето й отново се сви от жал за Хомър и за цялото й семейство. Как щеше да тръгне и да ги остави? Как някой би могъл да поиска да си тръгне от всичко това — от спокойствието на техния стар дом, от този вълшебен плаж, от искрената любов на сестри, майка и едно старо куче?

— Скъпа, знаеш, че аз съм последният човек, който ще настоява, но не мислиш ли, че е време да тръгваш? Трябва да хванете самолета — каза Огъста.

— Така е — съгласи се Джо и коленичи до Хомър. Потупа животното по гърба. То го погледна настойчиво — сякаш четеше по лицето на Джо, после — сякаш взел решение — облиза ръката му. Веднъж. Още веднъж. Жестът не беше израз на любов, дори не и на привързаност, но беше открит и щедър. Това беше начинът, по който Хомър можеше да каже на мъжа да се грижи добре за Каролайн — момичето, което и двамата обичаха.

— Скоро ще я върна у дома — обеща му Джо. Каролайн кимна. Прегърна силно Хомър, целуна го по носа и се изправи.

— Да вървим — рече тихо тя. По-добре беше да тръгнат, преди да си е променила намеренията.

— Добре — кимна Джо.