Брегът на светулките [calibre 1.39.0]

— Хю не можеше да те слуша как плачеш, Каролайн — каза Огъста. — Никога. Не понасяше да те вижда нещастна. Дори когато беше бебе и заплачеше, той те вземаше на ръце и с часове те разхождаше, само и само да те види щастлива.

Каролайн кимна и докосна устните си. Странно, сякаш и тя си спомняше това далечно минало. Имаше чувството, че духовете на мъртвите се бяха надвесили над масата в този момент и правеха така, че дори невъзможното да изглежда възможно. Затвори очи и почувства дланта си в дланта на баща си; долови мириса на пури и маслени бои, излъчващ се от дрехите му, чу го да й пее приспивна песничка… Но нито един от тези моменти не беше липсващото парче.

— Баща ви ловеше светулки и по-късно, когато пораснахте — рече Огъста. — Помня как през онова лято, когато Хомър дойде да живее при нас, двамата тичаха из поляната след всичко, което просветваше в мрака.

— Обичах татко заради това — призна Каролайн. Вярно беше, макар в резултат на всички изпълнени с болка години да беше забравила това свое чувство към баща си. — И много искам Хомър да се върне, за да се сбогувам с него.

След минута Огъста посегна към бастуна си. Направи знак на момичетата да останат по местата си. Бавно се надигна от стола и излезе от кухнята. Каролайн чу как майка й се изкачва по стълбите, как се движи из коридора на горния етаж и се зачуди докога Огъста щеше да държи тази къща. «Хълмът на светулките» беше голяма и трудна за поддържане и Огъста все някога трябваше да стигне до извода, че ще й е по-удобно да се премести на друго място. А може би щеше да остане в тази къща до края на дните си.

— Направо ще побъркам пощальона — засмя се Скай. — Всеки ден ще го питам дали нямам писмо от теб.

— Трябва да се обаждаш, независимо в коя точка на света се намираш — рече Клий.

— Промених си намеренията — рече Каролайн. — Оставам. Джо ще трябва да си намери някой друг, който да заеме мястото ми.

— Прекрасна идея — извика Клий. — Да му кажа ли да потегля?

— Каролайн?

Каролайн се обърна, когато чу гласа на майка си. Огъста се облягаше на бастуна си, а на лицето й се беше разляла нежна усмивка. Клий и Скай притаиха дъх. Майка им беше отслабнала от преживяното, но трите момичета никога не я бяха виждали толкова щастлива и уверена в себе си.

— Върви да ги извикаш — обърна се Огъста към Скай.

— Кого?

— Джо и Сам.

За миг Скай не помръдна от мястото си — изненадата й беше голяма. После хукна към вратата. Проследиха я с очи как тича боса по пътеката към колата, как казва нещо на Джо.

— Какво става, мамо? — обърна се Каролайн към майка си.

— Имам нещо за твоя приятел.

— За Джо?

Огъста кимна. Докосна черните си перли, после протегна треперещата си ръка и погали камеята, закачена на блузата на дъщеря си.

— Прекрасни вещи, останали от хора, които сме обичали — рече Огъста. — Вещите имат значение.

— Знам — кимна Каролайн. Не разбираше какво точно става, но усещаше, че майка й сключва примирие с Джо.