Сянката на планината

— Аз те попитах първа. Усмихнах се.

— Ти не си чак толкова дребнава, Карла.

— Може би не съм същата като едно време.

— Всички сме същите като едно време, дори и когато сме други.

— Това не ми обяснява какво правиш тук.

— Думите рядко съвпадат с делата.

— Не мисля да участвам в състезание по афоризми! — заяви тя, усмихна се смръщено и

седна до мен.

— Ние сме онова изкуство, за което изкуството сме ние.

— Няма да го бъде! Дръж остроумията за себе си!

— Фанатизъм означава: щом не ми се противиш, значи си против мен!

— Мога да подам жалба срещу теб за тормоз с афоризми, ясно ли ти е?

— Честта — това е изкуството да си скромен — отвърнах аз с каменно лице.

Говорехме тихо, но погледите ни бяха като наточени остриета.

— Добре, тъй да е — прошепна тя. — Мой ред ли е?

— Твой ред е, разбира се. Вече те водя с три остроумия.

— Всяко сбогуване е генерална репетиция за последното сбогом — каза тя.

— Не е зле. Здрависването може и да лъже понякога, но сбогуването винаги казва

истината.

— Измислицата е реалност, попаднала на чуждо място. Истината за едно е лъжа за

друго. Хайде де, Шантарам, вдигни летвата.

— Няма закъде да бързаме. Имам колкото искаш в запас.

— Имаш ли да кажеш нещо, или не?

— А, ясно, искаш да ме подхлъзнеш и да ме извадиш от играта. Добре, кораво момиче, започвам. Вдъхновението е благодат на покоя. Истината е надзирателят в затвора на душата.

Робството не може да бъде освободено от оковите на системата — робството е системата.

— Истината е лопата — изстреля тя в отговор, — а твоята мисия е дупката.

Разсмях се.

— Всеки фрагмент е цялото — продължи тя със стрелбата.

— Цялото не може да се разпадне без тирания на частите — отвърнах.

— Тиранията е облагодетелстване без ограничения.

— Съдбата ни облагодетелства с проклятието си — казах.

— Съдбата — усмихна се тя. — Една от любимите ми теми. Съдбата играе покер и

печели само с блъфиране. Съдбата е фокусникът, а времето — фокусът. Съдбата е паякът, а

времето — паяжината. Да продължавам ли?

— Мрачни смешки — казах. Отдавна не се бях чувствал така щастлив. — Хубави са! Как

ти се струва това: всички мъже стават бащи на самите себе си, но само докато не внимават.

Тя се засмя. Не знам как се чувстваше Карла, но аз най-сетне бях с нея и се занимавахме

с нещо, което и двамата обичахме, и тя бе моят рай.

— Истината е побойник, когото всички ние се преструваме, че харесваме.

— Това е старо! — възразих.

— Обаче е добро и си струва да го пусна втори път. Ти какво имаш насреща?

— Страхът е приятел, който те предупреждава.

— Самотността е приятел, който те насърчава да излизаш по-често — парира тя. — Дай

да сменим темата.

— Няма държава, която да е толкова несправедлива, толкова корумпирана или глупава, че да си позволи химн без патос.