Сянката на планината
- Автор: Робертс Грегори Дэвид
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Zамония
- ISBN: 9786199087701
- Переводчик: Светлана България Комогорова
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Сянката на планината». Краткое содержание книги:
— Голямата политика — усмихна се тя. — Харесва ми! А това: тиранията е страх с
човешко лице.
Засмях се.
— Музиката е смърт, издигната до възвишеност.
— Скръбта е призрак на състраданието — побърза да нанесе ответния си удар тя.
— Проклятие!
— Предаваш ли се?
— В никакъв случай! Пътят към любовта е любовта към пътя.
— Коани[52] — рече тя. — Хващаш се за сламка, Шантарам. Няма проблеми. Винаги съм
готова да й бия шута на любовта. Какво ще кажеш за това: любовта е планина, която те убива
всеки път, щом я изкачиш.
— Смелостта…
— Смелостта е наше определящо качество. Всеки, който не се предава — а това е почти
всеки мъж и всяка жена — притежава смелост. Стига вече с тая смелост.
— Щастието е…
— Щастието е хиперактивното дете на задоволството.
— Справедливост означава…
— Справедливостта също като любовта и властта се измерва чрез милосърдието.
— Войната…
— Всички войни са войни на културата, а културата се пише върху телата на жените.
— Животът…
— Ако не живееш заради нещо, умираш за едното нищо! — отби удара тя, забола пръст в
гърдите ми.
— По дяволите!
— По дяволите какво!
— По дяволите… Задобряла си, момиче.
— Значи казваш, че съм победител?
— Казвам… че си много… добра.
— И съм победител, нали? Защото мога да продължавам така по цял ден, знаеш.
Говореше сериозно, очите й светеха като поглед на тигър.
— Обичам те — казах.
Тя извърна очи. След време заговори, все едно говори на огъня:
— Все още нямам отговор на въпроса си. Какво правиш тук? Шептяхме дрезгаво, за да
не събудим останалите. Небето бе
тъмно, ала гребенът на зората с цвят на изсъхнали листа светлееше над далечния
заоблачен хоризонт.
— Я чакай — намръщих се аз, проумял най-сетне. — Мислиш, че съм се качил тук, защото ти си тук? Мислиш, че съм го нагласил?
— А така ли е?
— Ти би ли искала да е така?
Тя се извърна към мен в полупрофил и по-тъжното, по-нежното й око заоглежда
изпитателно лицето ми, сякаш разчиташе карта. Червено-жълти огнени сенки си играеха с
чертите й, светлината на пламъците изписваше по лицето й надежда и вяра, както огънят
прави с всяко лице, защото ние сме създания от огън.
Извърнах очи.
— Изобщо не знаех, че си тук — казах. — Идеята беше на Абдула. Тя се разсмя тихо.
Разочарование ли изпитваше, или облекчение? Не можех да разгадая.
— Ами ти? — попитах, докато подхвърлях съчки в огъня. — Да не би изведнъж да си
станала религиозна? Кажи ми, че не е така.
— Нося хашиш на Идрис — отвърна тя. — Харесва кашмирски. Беше мой ред да се
засмея.
— Откога?
— От около… година.
Тя се бе замечтала за нещо, загледана призори в гората.
— Той що за човек е? Тя пак ме погледна.
— Той е… истински. По-късно ще се запознаеш с него.
— Ти как се запозна с него?
— Качих се тук не да се запознавам с него, а за да се срещна с Халед. Той ми каза, че
Идрис е тук.
— Халед ли? Кой Халед?
— Твоят Халед — каза тихо тя. — Нашият Халед.
— Той е жив?
— Жив-живеничък.
— Ал-хамду ли-лла! И той е тук, горе?
— Бих дала куп пари да видя Халед тук, горе. Не, той има ашрам долу, в долината.
Безкомпромисният палестинец с коравите юмруци бе един от членовете в Съвета на
Кадер. Беше с нас при контрабандисткия набег към Афганистан. Уби човек, близък приятел, защото оня бе изложил всички ни на опасност, а после тръгна сам и без оръжие в снега.
Аз бях негов приятел, близък приятел, но не бях чул нищо за завръщането на Халед в
града, нито пък за ашрама му.
— Ашрам?
— Да — въздъхна тя.
Лицето и държанието й се промениха. Изглеждаше отегчена.
— Какъв ашрам?
— От печелившите — отвърна. — Предлага разкошно меню. Това трябва да му се
признае. Стаи за медитация, йога, масаж, ароматерапия и песнопения. Живеят си с песен на
уста. Сякаш страхът не съществува за тях.
— И той е в подножието на тази планина?
— В началото на долината, откъм западната страна. Тя се прозя намръщено насреща ми.
— Абдула постоянно ходи там. Не ти ли е споменавал за него? Нещо се размърда в
душата ми. Радвах се да науча, че Халед е жив и е добре, но сякаш бяха предали
приятелството ми и сърцето ми се сви.