Вълка от Уолстрийт

Всичко беше крайно тъжно и потискащо. От друга страна обаче, имах куп време за Чандлър, която току-що бе проговорила. Вече ми беше пределно ясно, че първоначалните ми подозрения се потвърждават и че дъщеря ми е истински гений. Усетих се как упорито се стремя да не разглеждам дъщеря си от физическа гледна точка — като съвсем ясно си давах сметка, че ще обожавам и последната й молекула, независимо от това как изглежда. Но си оставаше истина, че беше абсолютна красавица и с всеки изминал ден заприличваше все повече на майка си. А докато наблюдавах как се оформя като личност, усетих как започвам да я обичам дори повече от преди. Тя беше татковото момиченце и не минаваше ден, без да прекарам с нея поне три-четири часа и да я уча на нови думички.

В мен разцъфтяваха могъщи чувства, каквито дотогава ми бяха съвсем непознати. За добро или лошо, осъзнах, че досега не съм обичал друго човешко същество така безусловно — нито двете си жени, нито родителите си. Едва сега, с Чандлър, осъзнавах истинския смисъл на думата „обич“. И за пръв път разбирах защо моите родители навремето изживяваха болката ми — и буквално страдаха заедно с мен, — особено докато бях тийнейджър, когато сякаш бях решил да пропилея заложбите си. Най-после ми стана ясно откъде идваха сълзите на майка ми и разбрах, че и аз ще роня същите сълзи, ако дъщеря ми някой ден направи онова, което бях сторил аз. Обзе ме чувство за вина, че бях причинил толкова много болка на родителите си, която сигурно направо ги е убивала. И пак е ставало въпрос за безусловна обич, нали? Най-чистият вид обич, а досега аз само я бях получавал, без да я давам.

От това обаче чувствата ми към Графинята ни най-малко не отслабваха. Напротив, замислях се дали и с нея не бих могъл да стигна до подобен етап, до подобно ниво на спокойствие и доверие, на което ще мога да сваля гарда и да я обичам безусловно. Сигурно, мислех си, особено ако си родим още едно дете. Или пък ако остареем заедно — ама истински да остареем — и преминем онази точка, докъдето физическото тяло има толкова голямо значение. Може би едва тогава ще й имам пълно доверие.

С течение на времето установих, че разчитам на Чандлър да ми осигури усещането за покой, за стабилност, за смисъл в живота. Мисълта, че мога да отида в затвора и да не съм с нея, тежеше като някакъв камък в основата на черепа ми и нямаше да се махне оттам, докато агент Коулмън не приключеше разследването си с празни ръце. Само тогава щях да си отдъхна. Още чаках да науча от Бо какви разузнавателни сведения е събрал от специален агент Барсини, но той все не успяваше да се добере до него.

А и с Графинята нещата вървяха от хубаво към по-хубаво. Сега, когато имах повече свободно време, всъщност ми беше и по-лесно да крия от нея нарастващата ми зависимост от дрогата. Имах си една чудесна програмка, съгласно която ставах сутрин в пет, два часа преди нея, и си вземах сутрешните куалуди на спокойствие. След което минавах и през четирите етапа на друсането — изтръпване, замазване на думите, лигавене и изпадане в безсъзнание, — преди тя изобщо да се е събудила. След като дойдех отново на себе си, изглеждах някой и друг епизод от „Островът на Гилигън“ или „Мечтая за Джини“59, след което си играех около час с Чандлър. На обяд с Дани се срещахме в „Тенджин“, пред очите на всички стратънци.