Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Няма съмнение, че когато тя и Дафид започнат да оформят според вкуса на кралицата моя разказ, битката ще бъде изпълнена с любовни погледи и въздишки. Понякога ми се иска да можех да напиша тази история на езика на бритите, но двама от монасите могат да четат и всеки от тях би могъл да ме издаде на Сенсъм; така че трябва да пиша на сакски и да вярвам, че Игрейн няма да промени спомените ми, когато Дафид й преведе написаното. Знам какво иска Игрейн: иска Артур да хукне през труповете, а Гуинивиър да го чака с отворени обятия, и двамата да се срещнат онемели от вълнение, и може би наистина така е станало, но ми се струва, че това едва ли е възможно. Тя бе твърде горда, а той твърде нерешителен. Сигурно са плакали, когато са се срещнали, но никой от тях не ми е разказвал нищо за това, така че нямам намерение да си измислям нищо. Знам само, че Артур наистина стана щастлив човек след Минид Бадън, и това щастие не бе плод единствено на победата над саксите.
— Ами Арганте? — поиска да разбере Игрейн. — Толкова неща изпускаш, Дерфел!
— Ще стигна и до Арганте.
— Но баща й е бил там. Енгас не се ли ядоса, че Артур се е върнал при Гуинивиър?
— Ще ви разкажа всичко за Арганте — обещах аз, — когато му дойде времето.
— А Амхар и Лохолт? Не си ги забравил, нали?
— Те избягаха. Намериха тръстикова лодка и прекосиха реката. Боя се, че пак ще се срещаме с тях в тази история.
Игрейн се опита да измъкне още някои подробности от мен, но аз упорито настоявах да разказвам събитията както и когато намеря за добре. Накрая тя се отказа от въпросите си и се наведе да прибере изписаните пергаменти в кожената торба, с която ги носеше до каера; беше й трудно да се навежда, но не ми даде да й помогна.
— Така ще се радвам като се роди бебето — заяви тя. — Гърдите ме болят, краката и гърба също, и вече не ходя, а се клатя като гъска. И на Брочваел му омръзна.
— Съпрузите не обичат жените им да са бременни — казах аз.
— Тогава да не проявяват такова усърдие в усилията си да им напълнят коремите — кисело отбеляза Игрейн. Замълча заслушана в крясъците на светия Сенсъм, който викаше по брат Луелин, задето бе оставил ведрото с мляко в коридора. Горкият Луелин. Той е послушник в нашия манастир и никой не работи повече от него, а добра дума не чува и сега заради едно ведро ще бъде осъден на една седмица ежедневен побой от свети Тъдуол, младият човек — всъщност почти дете — когото Сенсъм възпитава като свой наследник. Целият ни манастир живее в страх от Тъдуол, само върху мен не излива злобата си благодарение на приятелството ми с Игрейн. Сенсъм има нужда от закрилата, която нейният съпруг ни осигурява, и не би рискувал да си навлече недоволството на Игрейн.
— Тази сутрин — каза кралицата, — видях елен само с един рог. Това е лошо предзнаменование, Дерфел.
— Ние, християните — заявих аз, — не вярваме в предзнаменования.
— Да, ама те виждам, че пипаш оня пирон на писалището си.
— Не винаги сме добри християни.
Тя замълча.
— Тревожа се за раждането.
— Всички се молим за вас — рекох аз, макар да знаех, че тя няма нужда от такъв отговор. Все пак освен молитвите, бях направил и някои други неща в нашия малък манастирски параклис. Бях намерил орлов камък, върху който надрасках нейното име, а после го зарових до едно ясеново дърво. Ако Сенсъм знаеше, че съм направил това древно заклинание, щеше да забрави необходимостта от закрилата на Брочваел и щеше да накара светия Тъдуол да ме бие до кръв цял месец. Само че ако светецът знаеше, че пиша и тази история за Артур, щеше пак да направи същото.
Но аз ще я напиша и известно време ще ми бъде лесно, защото следва разказ за щастливите времена, годините на мира. Но те бяха и години на спускащ се мрак, ние обаче не забелязвахме това, защото виждахме само слънчевата светлина и никога не се вглеждахме в сенките. Мислехме, че сме победили сенките, и че над Британия винаги ще грее слънце. Победата при Минид Бадън бе на Артур, тя бе неговото най-голямо постижение, и може би трябваше да свърша сказанието до тук; но Игрейн е права, животът няма чистичък и подреденичък завършек, така че трябва да продължа разказа за Артур, моя господар, моя приятел и освободител на Британия.
Артур остави хората на Аел живи. Те оставиха копията си, а ние разпределихме пленниците между победителите, за да им служат като роби. Използвах някои от тях да ми помогнат да изкопаем гроба на моя баща. Копахме дълбоко в онази мека и влажна пръст край реката, и там положихме Аел с крака, обърнати на север и с меч в ръката. Сложихме и нагръдника върху разкъсаното му сърце, поставихме щита върху корема му, а край тялото — копието, нанесло смъртоносния удар. После запълнихме гроба, аз отправих молитва към Митра, а саксите се помолиха на техния Бог Тъндър.