Господарят на войната

Вечерта вече горяха първите погребални клади. Помогнах да поставим труповете на моите хора върху огньовете, после оставих другарите им да пеят, докато изпращат душите на мъртвите в Отвъдния свят, а аз намерих коня си и го пришпорих на север през дългите меки поляни. Яздех към селото, където нашите жени бяха намерили убежище. Когато се изкачих на северните хълмове шумът от бойното поле заглъхна. Това бе звукът от пукането на дърветата в огньовете, плачът на жените, тъжните песни, и воят на пияни мъже.

Казах на Сийнуин за смъртта на Кунеглас. Тя се втренчи в мен и за миг като че ли не бе в състояние да реагира, но после очите й се изпълниха със сълзи. Тя дръпна наметалото върху главата си.

— Горкият Пердел — каза тя. Пердел бе синът на Кунеглас, вече крал на Поуис. Разказах й как бе умрял брат й, после тя се оттегли в къщурката, където живееше заедно с нашите дъщери. Искаше да превърже раната на главата ми, която изглеждаше много по-зле отколкото всъщност беше, но не можа, защото заедно с дъщерите ни трябваше да оплачат Кунеглас, а това означаваше да се затворят в колибата за три дни и три нощи, да се крият от слънцето без да виждат нито да докосват мъж.

По това време вече се беше стъмнило. Можех да остана в селото, но не ме свърташе на едно място, затова възседнах коня и на светлината на изтъняващата луна поех обратния път на юг. Първо отидох в Акве Сулис, като се надявах да намеря Артур в града, но намерих само осветените от факли останки от клането през деня. Нашите опълченци бяха прескочили порутената стена и бяха избили где кого сварили вътре, едва когато в града влезли войските на Тюдрик, бил сложен край на този ужас. Християните от Гуент бяха изчистили храма на Минерва, изгребвайки вътрешностите от три принесени в жертва бика, които саксите бяха оставили пръснати по плочите и щом възстановиха светилището, християните изпълниха благодарствен ритуал. Чух ги как пеят и ми се прииска да запея моите си песни, тръгнах да търся своите хора, но те бяха останали в лагера на Сердик, а Акве Сулис бе пълен с непознати люде. Не можах да намеря нито Артур, нито някой друг приятел, освен Кълхуч, но той ревеше пиян, така че подкарах коня си на изток покрай реката в мекия мрак. Въздухът вонеше на кръв и бе пълен с призраци, но аз поех риска да тръгна сред духовете, защото изпитвах отчаяна нужда от приятел. Намерих наистина част от хората на Сеграмор да пеят край един огън, но те не знаеха къде беше военачалникът им, затова продължих напред, привлечен още по на изток от светлините на друг огън, край който танцуваха мъже.