Стълба към небето [Heaven's Reach - bg]

Що се отнася до Сара, тя прекарва повечето си време с нямото малко шимпанзе Прити и двете рисуват на малък компютър хиперизмерни карти и сложни пространственовремеви матрици.

Когато помолих Ние да ми обясни какво правят, саркастичното същество презрително нарече проекта им „суеверни глупости“!

С други думи Сара все още се надява да довърши работата на своя учител и да обедини древната земянитска математическа физика с компютърните модели на галактянската наука, за да се опита да разбере нещо от странните, ужасни смущения, които наблюдавахме. Конвулсии, които изглежда разтърсват голяма част от вселената.

— Продължава да ми убягва някакъв елемент — каза ми тя сутринта, с онова съчетание от раздразнение и шеметна радост, което понякога придружава задълбочената работа в любимата ти област.

— Чудя се дали няма нещо общо с Прегръдката на вълните.

Ние се отнася с такова пренебрежение към усилията на Сара, защото младата джиджойка не използва архивите на Великата библиотека. Но аз бях възхитена от находчивостта и блестящия й интелект, макар да ми се струва, че целта й е непостижима.

Край Сара винаги се върти — с разсеяно изражение и копнеж в очите — бедният Емерсън, който наблюдава експерименталните й модели на холодисплея. Понякога примижава, сякаш се опитва да си спомни нещо мъчително познато. Навярно му се иска да й помогне. Или да я предупреди за нещо. А може би просто да изрази чувствата си към нея.

С радост наблюдавам растящата им взаимна привързаност — макар че изпитвам и малко ревност. Преди инцидента с Емерсън не можех да отвърна на чувствата му. И все пак той ми е скъп. Човешко е да изпитвам смесени чувства, когато вниманието му се насочва другаде. Жестоката истина е, че сега Сара е обичана от единствения мъж в радиус от няколко мегапарсека. Как да не се чувствам по-самотна от всякога?

„Да, Том. Зная, че все още си някъде там и заедно с Крейдейки бродите из мрачните кътчета на космоса. Долавям далечното ти ехо — ти несъмнено продължаваш да търсиш и да попадаш на удивителни премеждия. Още повече да разлюляваш вълните.

Ако предположим, че това не е плод на фантазията ми — или на някаква моя ужасна самозаблуда, — не усещаш ли как мислите ми се устремяват към теб?

Не можеш ли… не искаш ли да ги последваш?

Чувствам се толкова изгубена… където и да се намирам.

Моля те, Том, ела да ме отведеш у дома.“

Е, добре. По-късно ще редактирам тези изпълнени със самосъжаление редове. Поне Хърби ми прави компания.

Добрият стар Хърби — мумията, изправена в ъгъла на кабинета ми, която в момента ме гледа с безучастните си очи. Хуманоидна, но неизмеримо чужда. По-древна от много звезди. Загадка, за която Том заплати с не един живот. Безценно съкровище, което хвърли хиляди галактянски кланове и могъщи съюзи в смъртна паника и ги накара да потъпчат собствените си закони, като се втурнат след „Стрийкър“ из многопластовия космос в опит да заграбят товара ни, преди някой друг да сложи отгоре му ръце-лапи-пипала-челюсти.