Леговище от кости
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #4
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Леговище от кости». Краткое содержание книги:
Пламъците се издигаха нагоре и покриваха небето с тъмна пелена. Бе започнало наистина да се смрачава, тъй като слънцето се бе спуснало ниско на запад, а и гъстите гори в планината Хест бяха пропити с влага и от многото сажди издигащите се над тях пушеци бяха мастиленочерни.
Нямаше и следа от конница. Групата препусна край огнената долина към планините. Спряха за малко на южния склон в хладната сянка на едно самодивско дърво и за първи път от часове зърнаха слънчевия диск. Дори през пелената на пушеците слънцето блестеше като разпален въглен в знойното небе. Отразената от пушеците светлина обагряше света в пепеливи оттенъци.
Препуснаха през планината, прекосиха няколко малки градчета, стъпиха върху опустошените от проклятията на халите земи и най-после зърнаха Карис да блещука на брега на езерото Донестгрий.
Зелените допреди седмица поляни бяха посърнали. Лозята и горите бяха изпепелени. Не бе оцелял нито един стрък трева. Дори враните и лешоядите бяха отлетели. Единствено гниещите туловища на халите, грамади със зейнали в зловеща усмивка озъбени уста, свидетелстваха безмълвно за случилото се.
Докато препускаше по прокълнатата земя, Боренсон изпита странно усещане. Сякаш не пристигаше от Фенрейвън в Карис, а препускаше от миналото към бъдещето. Зад гърба му се простираха зелените поля на света, който познаваше. Пред него се бе проснала опустошена забрава.
Сарка Каул помириса въздуха. Боренсон усещаше стелещата се над земята миризма на проклятията на халите. „Ослепейте!“, „Превърнете се в прах!“, „Да изгниете, о, деца на човеци!“, сякаш нашепваше земята.
— Свидетелите на битката се опитаха да я обрисуват — прошепна Сарка Каул, втренчен в мъртвите полета, — но не намериха думи. И аз не мога да си го представя. Не ми достига въображение за такова разрушение.
Боренсон плю върху съсухрената трева и изръмжа:
— От седмица нито капка дъжд. Всичко ще се превърне в зловонен ад.
Докато приближаваха Карис, слънцето се спусна зад ръба на света, скрит зад талазите на пушеците. Въздухът бе зловещо неподвижен и издигащата се над опустошената земя воня се стелеше като отровна мъгла. Хълмовете на запад сивееха от пепелта, а на изток се простираше езерото Донестгрий, гладко и потънало в сумрак. Нито вълничка не набраздяваше повърхността му. Отлетели бяха и чайките, които допреди седмица прелитаха над бреговете му.
Карис бе целият в руини. Мазилката бе изпопадала от полусрутените стени на замъка и само тук-там върху сивия камък се белееха оцелели петна. Нямаше ги нито гугутките, нито гълъбите, които кръжаха над града като снежинки.
„Много по-приятна гледка е зърнал баща ми — помисли си Боренсон. — И защо точно Карис? Тук няма нищо, което си заслужава да бъде завоювано, нито да бъде защитавано. И въпреки това продължаваме да се сражаваме като два рака, които са се заклещили в безсмислена схватка. А може би има нещо ценно за халите?“
Но какво би могло да бъде, не можеше да се досети. Земята бе напълно опустошена.
Сега войските отново се бяха струпали тук. Стотици хиляди хали напредваха от юг, а по напуканите стени на замъка крачеха мъже и жени в блещукащи на дневната светлина като черупки на бръмбари ризници.
Боренсон усети тежък дъх и забеляза вдясно от себе си прокопаните от халите ровове с езерна вода. Халите бяха хвърлили в тях огромни жълти камъни.
Навремето никой не бе успял да проумее защо го правят. Докато Ейвран не им обясни, че халите могат да пият само богата на сяра вода, което изясни нещата: чудовищата си осигуряваха питейна вода.
Но сега тези ровове бяха пълни с белезникави буци лугав сапун, кафяви човешки изпражнения и мазна пяна от всевъзможни нечистотии, която покриваше цялата повърхност. Воините на Хондлър така бяха отровили водата, че дори при лекия полъх откъм зловонната каша Боренсон го засмъдяха очите.
— Дори да успеят да завоюват Карис — сякаш отгатна мислите му Мирима, — не вярвам да им е особено уютно тук.
Слънцето се скри зад върховете и над посивелите равнини се спусна мрак. Боренсон дочу над града да се извисява вик и погледна зад себе си.
По планинските върхове на двайсетина мили на юг беше огнената ивица, над която като стволове на исполински дървета се издигаха колони от черни пушеци. Високо в небето над тях пушекът се разстилаше като гъба или по-скоро като разперена корона на дъб.
Не надвисналият мрак обаче бе причина за тревожните викове. В далечината зад огнената ивица по планинските склонове в ширнала се като черен порой редица се спускаха халите. Далечното им съскащо дишане и тътенът от крачките им напомняше прииждането на потоп, понесъл в утробата си дървета и канари.